Поведе ги по коридора. Другият монах ги последва, без да изпуска пистолета си.
Джоан хвана Хенри за ръката. Той стисна нейната, за да я успокои. Ако тези монаси са искали да ги убият, щяха ли да ги упояват и да ги мъкнат чак тук? Какво обаче представляваше това „тук“? И какво искаха от тях? Съществуваше само един начин да се разбере това.
Хенри се загледа в елегантното расо на Карлос и в сандалите, с които тихо стъпваше по покрития с каменни плочи под. Що за странен маскарад?
Джоан не каза нищо, докато прекосяваха плетеница от коридори и изкачиха две стълбища. Походката и бе стегната. По пътя срещнаха само още един монах, човек с качулка, привел глава. Той се отмести, за да даде път на групата, без да повдигне поглед. Когато премина покрай него, Хенри чу тиха молитва.
След като го отмина, Хенри се обърна. Монахът продължаваше да гледа към пода, без да проявява интерес към пистолетите и пленниците.
— Странна работа — промърмори Хенри.
Карлос най-сетне спря пред голяма двойна врата, полирана и излъскана до блясък. Африкански махагон, прецени Хенри. При това, скъп. Върху вратата имаше дърворезба: планинска верига и много селца в подножието и. Хенри познаваше този пейзаж. Виждал го бе много пъти, когато посещаваше Перу. Бе добре известен район на Андите. Хенри се намръщи, когато Карлос почука на вратата.
— Adelante!11 — разнесе се плътен глас.
Карлос натисна двете врати, които се разтвориха безшумно благодарение на добре смазаните панти, и пред взора им се появи стая, не по-малко красива от махагоновата врата. В единия и ъгъл имаше изящно украсен молитвен олтар с обков от златни и сребърни пластини. Подът бе застлан с голям килим от ламска вълна, който омекоти шума от стъпките на Хенри. Покрай всички стени имаше високи библиотечни шкафове, достигащи тавана и изпълнени с прашни книги. В центъра на стаята имаше масивно бюро. Компютърът върху него изглеждаше съвсем нелепо в тази обстановка.
Зад огромното бюро бе седнал снажен мъж, възрастен, но енергичен на вид. Столът му изскърца, когато се изправи. Мъжът бе толкова едър, че редом до него дори бюрото изглеждаше малко.
Хенри обаче не обърна внимание на мъжа и на стаята, а погледна през широкия прозорец зад него. Оттам се виждаше острата камбанария на красива църква в колониален стил, извисяваща се над града. Хенри бе шокиран от гледката. Веднага разпозна сградата и разбра къде точно се намира — Куско, Перу. Това бе катедралата „Санто Доминго“, доминиканска църква, построена върху развалините на инкския Храм на слънцето.
Огледа още веднъж стаята. Внезапно съобрази къде се намираха. Монасите, гледката, дори и човекът, усмихващ се доброжелателно иззад широкото бюро… За Бога.
Хенри направи крачка напред и се вгледа в мъжа. Чертите му бяха определено испански, почти аристократични. Хенри си спомни разговора с архиепископа на Балтимор. Той му бе обещал да го свърже със свой доминикански колега в Перу. Хенри си спомни дори и името му.
— Абат Руис? — каза на глас.
Едрият мъж наклони глава в знак на привет.
— Професор Конклин, добре дошли в абатството Санто Доминго.
Не даде вид да се е смутил от това, че Хенри го позна. Абат Руис бе не само висок, но и едър. Гърдите и коремът му плътно изпълваха черната му дреха. Съвсем не изглеждаше обаче затлъстял и отпуснат. По-скоро приличаше на мускулест в младините си човек, впоследствие наедрял под тежестта на годините.
Хенри погледна противника си. Смяташе, че лесно разпознава същността на хората, но абатът го смути. Държеше се открито и дружески. С посребрелите си коси приличаше на добродушен дядо. Като отчиташе обстоятелствата, Хенри си даваше сметка, че подобен извод бе много далеч от истината.
Джоан се приближи до Хенри.
— Познаваш ли този човек?
— Не съвсем. — Хенри поклати глава.
Абат Руис ги покани да седнат в две огромни кресла.
— Професор Конклин и доктор Енгел, чувствайте се като у дома си.
— Бих предпочел да остана прав, докато получа няколко отговора — отвърна Хенри и се доближи до бюрото.
— Както желаете — отвърна абатът с леко обиден вид. Отиде при креслото си и се отпусна с въздишка в него. Джоан застана до Хенри.
— Какво искате от нас, дявол да го вземе? — попита грубо тя.
Абатът се намръщи и престорената топлота изчезна от лицето му.
— Моля ви да се въздържате от богохулства на това свято място. Това е дом Господен.
— Богохулства ли? — отвърна сърдито Хенри. — Вашият човек уби наш колега, а после ни упои и отвлече. Според вас колко Божи заповеди наруши с това, да не говорим за международните закони?
— Не се съобразяваме със светските закони. Брат Карлос е воин от Божето войнство и стои над международните закони. Колкото до неговата душа, не се бойте за нея. Той се пречисти чрез изповед и всичките му грехове са опростени.