— Хмм! Искате да се притечете на помощ на колагасъ, а самият Вие искате помощ!
— Я зарежете вашето недоволно мърморене и непрестанното Ви хъмкане! Сега се радвам, че сте използвали голямата си прилика с онзи Кара бен Немзи, за да заблудите Крюгер Бей. Той Ви мисли за своя приятел и няма да Ви откаже да изпълни едно Ваше напълно разбираемо желание. Ще го помолите ли нещо от мое име?
— Каква молба имате? — попитах го вътрешно зарадван, че сам бе започнал да съдейства за осъществяването на тайните ми намерения.
— Да ми позволи да пътувам с вас.
— Хмм, много се съмнявам, че Крюгер Бей ще даде разрешението си. При военни операции никой не взема със себе си първия срещнат непознат.
— Но нали Вас Ви взема?!
— Защото мисли, че съм Кара бен Немзи, иначе никога нямаше да го направи.
— Но нали е разрешил на сър Емъри, че дори и на сомалиеца да участват!
— Само защото са негови гости, на които според обичаите на страната не бива да отказва подобно желание.
— Увъртате го, мистър Джоунс, само го увъртате! Кажете ми кратко и ясно дали ще се застъпите за мен или не!
— Добре! Ще се опитам.
— Хубаво! Благодаря Ви. Значи утре тръгвате, а?
— Утре следобед след молитвата аср.
— Тогава трябва час по-скоро да ме уведомите за резултата от вашето ходатайство. Кога и как ще стане това?
— Още днес по някой човек, когото ще изпратя до хазяина Ви. Но нали ще трябва да кажа на Повелителя на войската кой сте какъв сте и откъде сте. Какво име и каква професия да му спомена?
— Истинските. Така ще е най-добре. Кажете му, че се казвам Смол Хънтър, родом от Съединените щати и че съм познат на колагасъ. А сега вървете! Не бива да губите никакво време! Убеден съм, че ще положите усилия да получите тъй желаното от мен разрешение и незабавно ще започна да се приготвям за пътуването.
— Но не можете да товарите с вещи като вашия куфар!
— Изобщо нямам такова намерение. Ще взема само най-необходимото и от моя хазяин ще поискам да ми даде един хубав кон. Но хайде, тръгвайте най-после! В състояние сте като нищо да пропилеете и най-скъпоценното време.
Той ме избута през вратата навън и аз яхнах коня си, отправяйки се обратно към града и към Бардо.
Несъмнено този иначе толкова лукав човек беше убеден, че е успял да ме надхитри. Смяташе, че направо ме е принудил да положа усилия да му издействам разрешението да тръгне с нас, а даже и не подозираше, че точно по този начин влизаше в поставената му от мен клопка.
В Бардо заварих Винету и Емъри седнали при Крюгер Бей. Те разговаряха за своите преживявания, при което Винету бе принуден почти изцяло да мълчи, понеже от арабски нищо не разбираше, а пък от немски — съвсем малко.
Не ми беше трудно да издействам въпросното разрешение за мнимия Хънтър, но Крюгер Бей настоя непознатият да стои по-настрана от него и от нас и да се присъедини към войниците.
— Това ме радва — отвърнах аз — защото неговата близост щеше да ми е неприятна.
— За кво? — попита Повелителя на войската, който всъщност искаше да каже «защо?»
— Защото не ми е особено приятен и защото не искам да знае, че с нас пътува вождът на апачите.
— Ква причина затуй имате ли?
— Разбира се, че имам причина. Разрешете ми да Ви обясня всичко малко по-късно!
— Воn! [14] Съвсем как вий искате! Но ако той ще питат за Винету, кво желайте вий да казвате?
— Ще го представим за сомалиец на име Бен Асра. С това въпросът беше приключен. Изпратих обещания вестоносец до Гадис като му наредих да каже на мнимия Хънтър на следващия ден още преди аср да бъде в селото Унека, откъдето щеше да започне походът.
При доблестния Повелител на войската прекарахме една задушевна вечер, но затова пък на сутринта бяхме принудени да се откажем от компанията му, защото служебните му задължения толкова го погълнаха, че нямаше за нас и минута свободно време. Докато обядвахме също не го видяхме. След това яхнахме конете и поехме към Унека, където се намираше той, за да направи преглед на войсковите части, които трябваше да тръгнат на път щом свършеше следобедната молитва.
Хората имаха добри коне. Бяха въоръжени със саби, копия и пушки. Крюгер Бей се беше вслушал в съвета ми и се беше погрижил за няколко бързоноги ездитни камили, които при определени обстоятелства можеха да са ни много необходими. Имаше също и достатъчно товарни камили, които трябваше да носят мунициите, хранителни провизии, шатри, както и различни други неща. На всичко отгоре всяко животно беше снабдено и с по един мях за вода. Вярно, че щяхме да яздим по доста оживен път, но той водеше и през местности, където нямаше никаква вода. А освен това беше възможно да се видим принудени доста дълго да останем на бивак в пустинята или в степта.