— Тогава няма да е необходимо да проговори и Сребърната карабина на Винету. Но имат ли тези хора томахоки?
— Не. Колко ли ще има да се чудят, ако им покажеш как се използва това оръжие!
— Добре! Понеже не разбирам езика им, нека моят брат им каже, че с томахока си ще прережа точно в средата копието, което все още стои забито в земята.
Преди да успеят да се съвземат от смайването си аз подвикнах на бедуините:
— Отдръпнете се настрани от копието! Моят приятел има такова оръжие, каквото още не сте виждали. То е нещо като балтат ал китал [20], с която се разцепват глави и се улучва всеки неприятел, втурнал се да бяга. Той ще ви покаже как се използва.
Те отстъпиха встрани. Винету съблече дългия хаик, измъкна томахока, завъртя го няколко пъти над главата си и после го хвърли. Въртейки се непрекъснато около собствената си ос, оръжието полетя като първо се спусна надолу, на известно разстояние почти докосна земята, но после рязко се издигна нагоре, описа дъга без да престане да се върти и най-сетне се спусна, за да улучи дръжката на копието точно в средата и да го пререже сякаш с остър като бръснач нож.
Самото обстоятелство, че копието беше улучено от едно толкова значително разстояние, предизвика учудването на улед аюните, но удивлението им се удвои от факта, че оръжието бе секира. Но напълно неразбираемо за тях остана въртеливото движение на томахока, както и необяснимата му траектория.
И ето че тогава се случи нещо, което им се стори още по-изумително. Винету остави своята Сребърна карабина на земята и се отправи към томахока си, за да го вземе. Той мина между тях, стигна до мястото където лежеше оръжието, вдигна го и по същия път се върна обратно, без да ги удостои с нито един поглед. Напълно смаяни, бедуините втренчено ни зяпаха.
— Беше прекалено дръзко! — подхвърлих на апача.
— Pshaw! — презрително отвърна той. — Това не са войни. Даже не заредиха отново пушките си и ако ми бяха посегнали, щях да си послужа с юмруците и моя нож, а ти щеше да ми помогнеш с твоята карабина да си пробия път.
Такъв си беше Винету, хладнокръвен и безумно смел, но винаги показваше изключителна разсъдливост, която не го изоставяше дори и в най-опасните мигове.
За да не дам възможност на бедуините да се отърсят от смайването си, аз им извиках:
— Хай я раджал — внимавайте, хора, сега ще ви покажа една омагьосана пушка. Забийте второто копие в земята!
Направиха каквото им казах. Взех в ръка карабината «Хенри» и продължих:
— Тази пушка стреля непрекъснато, без да е необходимо отново да я зареждам. Сега ще изпратя десет куршума в копието и всеки от тях ще попадне на два пръста под другия. Гледайте!
Прицелих се и стрелях. Всички погледи бяха насочени към мен, за да видят дали наистина няма да заредя. А когато след десетия изстрел свалих карабината, всички се втурнаха към копието. Не обърнах внимание на възклицанията им, а побързах незабелязано да допълня изстреляните патрони, за да разполагам в случай на нужда с всичките двайсет и пет изстрела. Куршумите бяха пробили дръжката на копието на споменатото разстояние един от друг и сигурно бях вече в очите на бедуините нещо като магьосник, но ми се искаше още по-силно да ги сплаша и затова им извиках:
— Измъкнете копието, отдалечете се на още сто и петдесет крачки и пак го забийте в земята! Въпреки голямото разстояние ще го строша с два куршума на три равни части.
Вече бяха видяли, че за броени секунди имах възможност да дам много изстрели. Сега ми се искаше да им покажа на какво разстояние можех да стрелям безпогрешно. Малките куршуми на карабината бяха пробили копието. Но едрокалибрените патрони на моя Мечкоубиец сигурно щяха да го строшат на парчета.
Когато копието отново бе забито в земята, то изглеждаше от нашето място като тънко бастунче. Изстрелът бе изключително труден. Но аз добре познавах пушката си и можех да разчитам на нея. Вдигнах тежкия Мечкоубиец в положение за стрелба и се прицелих. Разнесоха се два гърмежа сякаш от леко оръдие. Две трети от копието изчезнаха. Последната третина остана забита в земята. Улед аюните смушиха конете си и се отправиха натам. Пуснах Мечкоубиеца на земята, отново взех карабината «Хенри» и подвикнах на Емъри и Винету:
— Бързо подир тях, за да не излязат извън обсега на куршумите ни. Тъй като Винету не може да разговаря с тях, нека се погрижи да прибере техните коне и оръжия.
Последвахме улед аюните, защото винаги трябваше да сме достатъчно близо, за да можем да ги държим в шах с куршумите си. Приближихме се на петдесетина крачки до тях без да ни обърнат някакво внимание.