— Те.
— Колко мъже убиха от вашето племе?
— Нито един.
— А вие от тяхното?
— Шестнайсет.
Знаех, че приятелският тон на полковника се дължеше на някаква основателна причина. Ето че сега той го смени и със съвсем друг строг глас каза:
— Това ще ви струва скъпо, защото ще ви предам на улед аярите.
— Няма да го направиш! — изплашено извика шейхът. — Та нали са твои врагове!
— Като ви предам в ръцете им, ще станат мои приятели.
— О, Аллах! Те ще си отмъстят и ще ни избият! Но ти нямаш право да ни предаваш на улед аярите. Ние не сме твои роби, които да можеш да подаряваш комуто и както си искаш.
— Вие сте мои пленници. Казвам ви, че вашата езда до мястото където сте заровили жената, е била езда към гибелта ви.
Шейхът сведе мрачния си поглед към земята. След малко той вдигна очи към полковника и втренчи острия си и изпитателен поглед в лицето му.
— Сериозно ли мислиш да ни предадеш?
— Кълна се в моето име и в брадата си! Тогава по лицето на аюна се изписа изразът на люта омраза и с язвителен тон той продължи:
— Навярно смяташ, че ще ни убият, а?
— Да.
— Лъжеш се. Те няма да ни убият, а ще ни вземат «дийе». [21] Ще предпочетат няколко коня, камили и овце пред кръвта ни. После пак ще сме свободни и ще се сетим за теб. Ще те, ще те…
Той направи заплашително движение с ръка. Полковникът се престори, че не го е забелязал.
— Вероятно няма да стане дума само за няколко глави добитък, а за много повече.
— Не. Известна ни е цената, която е обичайна сред нас. Лесно можем да я платим.
Тогава полковникът се обърна към мен и ме попита:
— Ефенди, на какво мнение си ти?
Наистина е обичайно кръвната дан да се определя според възможностите на лицето, което трябва да я плаща. В този случай лесно можеше да се предположи, че улед аюните нямаше да дадат чак толкова много за избитите аяри, на колкото възлизаше данъкът, който племето трябваше да плати. Полковникът добре го знаеше и затова се обърна към мен с надеждата, че ще съумея да придам на цялата работа благоприятен развой. И аз не излъгах неговите очаквания.
— Ти искаш, о господарю, да преговаряш с улед аярите за предаването на нашите пленници, нали?
— Да.
— Тогава те моля да ми разрешиш аз да водя преговорите!
— Ще удовлетворя молбата ти, понеже знам, че няма друг по-подходящ човек за тази цел.
— В такъв случай улед аюните ще трябва да платят много повече отколкото си мислят.
— Така ли? — попита той зарадван.
— Да. Шейхът на аюните ме нарече куче и неверник. Но аз познавам Корана и неговите различни тълкувания по-добре от него. Ще му го докажа, а самия него ще накажа заради обидните му думи като при предаването на пленниците поставя условието кръвната дан за избитите улед аяри да бъде определена точно според Корана и неговите тълкувания.
Шейхът се изсмя подигравателно.
— Някакъв си немче, един неверник и християнин да познава Корана по-добре от нас и да определя дийето според Свещената книга! Високомерието е завъртяло главата на този гяур!
— Внимавай! — предупредих го. — Все още не е дошло времето за вечерната молитва, а ме наричаш гяур. Ти знаеш ли какво пише в Корана и в неговите тълкувания за дийето?
— Не, защото там не пише подобно нещо, иначе щях да го знам.
— Лъжеш се и аз ще просветля твоето незнание. И тъй, слушай! Абд ал Муталиб, бащата на бащата на Пророка, дал обет пред божеството, че ако той го дари с десет сина, единият от тях ще му бъде принесен в жертва. Желанието му било изпълнено и за да остане верен на дадения обет, той се допитал до жребия кой от десетте си сина да принесе в жертва. Жребият определил Абд Аллах, сетнешния баща на Пророка. Тогава Абд ал Муталиб взел момчето и заедно с него напуснал град Мека, за да го принесе в жертва пред градските порти. Но междувременно жителите на града узнали за неговото намерение. Те го последвали и взели да му обясняват колко ужасно и престъпно дело се канел да извърши. Опитали се да омилостивят бащиното му сърце, ала той устоял на всичките им увещания и се приготвил да извърши жертвоприношението. Тогава до него се приближил някакъв мъж и го помолил преди да пристъпи към действие да се допита до една прочута пророчица. Абд ал Муталиб така и направил, а тя му казала да постави надясно Абд Аллах, а наляво — десет женски камили. После трябвало да хвърли жребий, за да се види кой да бъде убит — момчето или камилите. Ако жребият се паднел на Абд Аллах, трябвало да се доведат други десет камили и отново да се допита до жребия и по този начин да продължи докато той се паднел на камилите, защото по този начин божеството щяло да обяви колко женски камили струват живота и кръвта на момчето. Направили каквото наредила пророчицата. Девет пъти жребият се падал на момчето, тъй че вече от лявата страна стояли деветдесет камили. На десетия път той се паднал на камилите и по този начин Абд Аллах, бащата на Пророка, бил спасен от смъртта на жертвоприношението. От онзи ден и за да си спомнят за него, кръвната дан за един човек била определена на сто женски камили и всеки правоверен мюсюлманин е длъжен да се съобразява с този свещен обичай. Какво ще кажеш сега?