— Well, и аз съм на същото мнение. Но кой може да е той? Ако тази вечер сме нащрек, вероятно ще го спипаме. Колко още ще яздим докато стигнем до развалините?
— До утре следобед.
— Тогава може да се очаква, че тази вечер ездачът пак ще дойде, за да научи най-новите вести. Ще задържим и него, и неговия съучастник.
За съжаление не било писано тези наши очаквания да се сбъднат. Бяха се случили неща, на които ако някой преди това ни ги беше казал, едва ли щяхме да повярваме, макар да знаехме, че колагасъ Калаф бен Урик е мерзавец. Междувременно той беше преминал на страната на неприятелите, и заедно с тях се намираше много по-наблизо, отколкото си мислехме. Среднощният ездач се оказа шпионин на улед аярите и то както разбира се, узнахме едва по-късно, това е бил Томас Мелтън. А онзи, с когото е разговарял, е бил нашият водач.
У арът много затрудняваше придвижването ни. Не ни беше възможно да яздим в непрекъсната колона, а бяхме принудени да се разделим и да изпратим напред много повече разузнавачи, отколкото обикновено ни бяха необходими. Но след като по пладне направихме кратка почивка, водачът ни успокои със забележката, че след три часа у арът свършвал и пак преминавал в открита степ.
Един час след обяд ние отново тръгнахме на път. Половин час по-късно водачът дойде при нас и доложи на полковника:
— Ей там отсреща е мястото където мюлязим [23] Ахмед беше убит.
Той посочи надясно, което ще рече на югозапад.
— Мюлязим Ахмед ли? — учудено попита Крюгер Бей.
— Да.
— Той убит ли е?
— Да. Та нали ти казах, о, господарю!
— Нито дума!
— Прости ми, о, господарю, но помня много добре, че ти докладвах. Че как бих могъл да забравя или да премълча нещо толкова важно?
— Дали пък наистина да не съм те чул добре? Ахмед мъртъв! Убит! От кого?
— От неколцина аяри недалеч оттук край едно малко езерце.
— Убийците заловени ли са?
— Да. Хванахме ги и ги разстреляхме. Бяха трима.
— Ами тялото на Ахмед…?
— Погребахме го на мястото на убийството.
— Разказвай!
— Яздехме по същия път, по който се движим и сега. Мюлязимът чу, че там, на десетина минути път оттук, има вода и насочи коня си натам, понеже животното му беше много отпаднало и той искаше да го освежи. Ние продължихме в първоначалната посока, ала скоро чухме изстрел. Колагасъ незабавно изпрати десет души, между които бях и аз, за да разберат, кой бе стрелял. Когато стигнахме при водата, там се бяха разположили трима улед аяри, които явно нямаха никаква представа, че нашите хора минаваха толкова близо край тях. Те бяха убили мюлязима. Заловихме ги и ги заведохме при колагасъ. Той нареди колоната ни да спре. Не се церемонихме много-много. Получиха си заслуженото. После офицерите заедно с неколцина войници отидоха при езерцето и погребаха мюлязима. Покрихме го с камъни и три пъти изстреляхме пушките си.
— Ахмед, добрият храбър Ахмед! Трябва да видя гроба му! Покажи ни го!
И до ден днешен не мога да си обясня защо тогава проявих такава непредпазливост и повярвах на водача. Той твърдеше, че е докладвал на Крюгер Бей, а Повелителя на войската не знаеше нищо за тази случка! Трябваше да се сетя и за среднощния ездач!
И така, последвахме нашия водач. Бяхме Крюгер Бей, Емъри и аз. Винету не дойде може би само, защото нямаше да може да участвува в разговора ни. Преди да се отделим от колоната полковникът нареди на войсковите части да продължат пътя си.
Яздихме между каменни блокове и докато стигнем до въпросното място изминаха много повече от десет минути. И тази разлика във времето също трябваше да ми направи впечатление.
До един голям каменен къс наистина имаше съвсем малко езерце, чиято оскъдна вода изглежда едва-едва се процеждаше от някаква пукнатина в земята. Настрани се виждаше натрупана купчина от по-малки камъни. Посочвайки към тях, водачът ни каза:
— Ето, това е гробът.
— Тогава тук трябва да кажа молитвата на мъртвите — рече полковникът и скочи от коня.
Ние също слязохме от животните като оставихме пушките си да висят на седлата. Крюгер Бей коленичи и започна да се моли. Емъри и аз сключихме ръце за молитва, но останахме прави. Обаче водачът не слезе на земята, което също трябваше да ни направи впечатление.
След като полковникът свърши молитвата си, той се изправи и попита:
— Как е положено тялото на мюлязима? Нали с лице, обърнато към Мека?
— Да, господарю — отговори водачът.
Без да си мисля нещо лошо аз се обадих: