Мнозина се затичаха натам. Когато го довлякоха видях, че е в безсъзнание.
— Нека хекиминът [28] се погрижи за раната му, а после го вържете — заповядах аз. Не бива да го изпускаме из очи.
— Защо ще го връзвате? — попита някой зад мен. — Изглежда ми свестен мъж, а и имаше добро поведение. Кой разстрелва човек само заради някакво си подозрение?
Тези думи бяха подвикнати на английски език и когато се обърнах видях пред себе си мнимия Хънтър. Тъкмо той ми беше добре дошъл.
— Укорявате ли ме? — попитах го на същия език. — Нямате никакъв повод.
— Разполагате ли с доказателства за вината на този подофицер?
— Да.
— Тогава би трябвало да направите срещу него донесение пред властите, за да може да бъде изправен пред военен съд.
Нямахте никакво право да стреляте по него.
— Pshaw! За онова, което направих ще отговарям пред Крюгер Бей. Но как така се застъпвате тъй горещо за един предател?
— Първо ще трябва да се докаже, че е такъв.
— Вече е доказано. В последно време наистина забелязах, че изпитвате някаква особена симпатия към този човек и че тайно твърде много се занимавате с него. Ето че сега го защитавате без това да е ваша работа. Можете ли да ми изтъкнете някаква причина за поведението си?
— Не е необходимо да се оправдавам пред Вас.
— Тъй значи! Това е Ваше мнение. А моето е по-различно. Да Ви кажа ли, защо сте завързали толкова голямо приятелство с този предател?
— Ще Ви бъде много трудно.
— Напротив — детински лесно е! Той е връзката между Вас и колагасъ Калаф бен Урик, когото искате да измъкнете от страната.
— Ако мислите така, тогава много съжалявам, че Ви се доверих и споделих с Вас толкова много неща.
— Нямам нужда нито от доверието Ви, нито от Вашите сведения. И без друго знам достатъчно. Така например ми е известно, че познавате някой си Томас Мелтън.
— То… мас Мел… тън! — с мъка изрече сричките той.
— Да. Да не би да отричате, че познавате този човек или че поне сте чували за него?
Щом споменавах това име и задавах подобен въпрос, то аз наистина трябваше да знам нещо. Но той едва ли смяташе, че е възможно да съм прозрял целия им план. Би било голяма грешка да отрича. Ето защо ми отговори:
— Не мога да кажа, че не съм чувал това име. Но какво Ви засяга?
— Съвсем малко, както ей сега ще разберете. Знаете ли що за човек е бил Томас Мелтън?
— Да, уестман.
— И между другото мошеник-комарджия и убиец.
— Възможно. Не ме интересува.
— Това ме учудва, защото знам, че Ви е известна историята за форт Уинтах.
— И Вие ли я знаете? — попита той необмислено, понеже с тези думи признаваше, че наистина му бе известна.
— Горе-долу — продължих аз. — Тогава беше играл нечестно хазарт и го хванаха натясно. Стигна се до спречкване и той застреля един офицер и двама войници. Не беше ли така?
— Май че да — отвърна той с привидно безразличие.
— После той се появи във форт Едуардс, както сигурно също така знаете, нали?
— Какво сте ме заразпитвали? Нямам ни най-малко нещо общо с този човек!
— Ако не се лъжа той бе докаран там като пленник и то от един уестман, който… хммм, как ли му беше името?
— Олд Шетърхенд!
— Да, вярно, сега се сещам. Олд Шетърхенд. Той не беше ли някакъв шотландец или ирландец?
— Не, немец беше, който си пъхаше гадния нос навсякъде.
— Да, обичаше да се намесва къде ли не. При това се сещам още нещо, една история, в която Олд Шетърхенд отново се подвизава. Томас Мелтън нямаше ли брат на име Хари, който отиде в Мексико, в Сонора, за да се сдобие там с някакво имение?
— Чух нещо такова.
— Не беше ли Олд Шетърхенд човекът, който го изгони оттам?
— Да.
— А Томас Мелтън пък има син на име Джонатан, нали?
— Мътните го взели! Как узнахте и това?
— Ами тъй като човек просто от скука узнава някои неща. Джонатан мелтън тръгнал като придружител на един младеж за Европа и после за Ориента, нали?
— От… откъде… го знаете? — заеквайки попита той.
— Случайно го научих. Бил спътник на някакъв американец, който… хмм, как ли му беше името? Не го ли знаете?
— Не.
— Тъй ли? Това ме учудва, защото нека начаса да ми отрежат главата, ако онзи американец не се казваше точно като вас, а именно — Смол Хънтър. Не е ли така?
— Не знам. Я ги оставете тези въпроси! Досадни са ми!
— А на мен не, защото цялата работа е наистина много важна. И сега идва най-важното. Самият аз играх на времето решаващата роля. Не се казвам Джоунс, а Олд Шетърхенд.
— Олд Шетър…!
От уплаха той не успя да изрече цялото име и отскочи назад така, сякаш пред краката му беше паднала мълния.