— Кой е той?
— Негов спътник.
При тези думи аз бързо се намесих:
— Точно за този човек трябваше да разпитам. Познавам го и се опасявам, че пътуването му дотук се е оказало съдбоносно за него. Къде се намира сега?
— Ей там в прохода.
— В прохода ли? Небеса! Там няма вече никакви хора, поне живи няма! Значи е мъртъв, така ли?
— Да.
— Убит ли е?
— Така мисля.
— От колагасъ?
— От него!
— Как се казваше този човек?
— Не знам истинското му име. Колагасъ го наричаше свой приятел. Винаги го заговаряше с «драги приятелю». — Но нали все пак е трябвало да се обръщате към него с някакво име.
— Обръщахме се. Както знаеш, ние имаме привичката да наричаме чужденците, чиито имена не знаем или пък трудно изговаряме, с прозвища, дадени им според някои техни качества или особености, отличаващи ги от другите хора. И на този млад чуждоземен също дадохме подобно име — Абу тна’шар усба. [29]
— Защо? Да не би да е имал дванайсет пръста на краката, което наистина се случва с някои хора?
— Да. Ние обградихме войниците в развалините, недалеч от които има извор. Войниците станаха наши пленници, но колагасъ и приятелят му бяха свободни. Веднъж чужденецът отиде да пие вода от извора, после си изми ръцете, краката и лицето и тогава един от нашите хора забеляза, че на всеки крак той имаше по шест пръста.
— Това е много важно за мен! Сега ще си призная нещо, което не знае дори и моят приятел, Повелителя на войската, а именно, че дойдох тук, за да спася Бащата на дванайсетте пръстта от смърт.
— Какво? — попита Крюгер Бей. — ти си знаел, че той ще бъде убит?
— Предполагах го. Става дума за един престъпен план, който се привежда в изпълнение колкото рафинирано, толкова и находчиво. Чуйте го!
Разказах на Повелителя на войската и на шейха онова, което бе необходимо да знаят. Думите ми силно развълнуваха Крюгер Бей.
— Какви лукави кроежи, каква безкрайна низост! Ако беше проговорил по-рано, щяхме да побързаме и щяхме да пристигнем тук по-рано. И тогава Бащата на дванайсетте пръстта нямаше да е мъртъв.
— Хич не си го мисли! Никак не сме се бавили и изобщо нямаше как да яздим по-бързо. А дори и да е било възможно да пристигнем тук един ден по-рано, това далеч не означава, че клетият Смол Хънтър щеше да остане жив.
— И въпреки всичко твърдя, че трябваше да проговориш!
— Не биваше. Ако исках да те посветя в цялата работа, трябваше да ти кажа, че колагасъ е избягал убиец, нали? Е да.
— Той беше твой любимец. Спомняш ли си нашия разговор в Бардо? Започнах да говоря за него, но още при първите думи, с които се опитах да разклатя доверието ти към колагасъ, ти се ядоса.
— И въпреки това не биваше да мълчиш. Ти си мой приятел и все пак може би щях да те изслушам!
— Не, нямаше, защото се беше доста разлютил. А дори и да ме беше изслушал едва ли щях да успея да ти отнема доверието в този човек. Да, даже мога да твърдя, че щеше да е опасно за плановете ми да те посвещавам във всичко.
Той наведе глава, и след като мълча известно време, каза:
— Искреността ме принуждава да призная, че вероятно щях да направя нещо, за да ти попреча. Не крия, че изпитвах симпатии към този мерзавец.
— А сега, о шейх, ни кажи какво знаеш за смъртта на Бащата на Дванайсетте пръста! Колагасъ зле ли се отнасяше с него?
— О не! Държеше се много дружелюбно с чужденеца. Но нали това е било част от плана, скроен срещу него. Трябвало е да приспи бдителността му. Бивакувахме в теснината. Завчера след вечерната молитва двамата излязоха от лагера и отидоха до едно място, намиращо се между пленените войници и конете. По едно време чухме изстрел. Не беше силен, приличаше на изстрелите от онези малки чуждестранни пистолети, които имат шест куршума, ала само една цев. После колагасъ се върна в бивака и ни донесе вестта, че приятелят му току-що се бил застрелял.
— Спомена ли някаква причина?
— Да. Каза, че приятелят му бил уморен от живота.
— Забелязахте ли някакви следи от меланхолия в младия човек?
— Не. През малкото дни, които прекара заедно с нас, лицето му винаги бе ведро и весело. Често ни разсмиваше с шегите си.
— Това разбира се никак не може да се свърже с мнимото му отчаяние и мрачно настроение.
— Колагасъ твърдеше, че приятелят му отдавна бил уморен от живота и вече няколко пъти правил опити да се самоубие. Поради тази причина той не го изпускал от очи.