Чух как той се отдалечи. Нямаше възможност да установя дали отвън стоеше някой пост. Напрегнах слух и ясно долових различните шумове от лагерния живот, ала не успях да чуя или да забележа абсолютно нищо, от което да си извадя заключение, че навън, близо до процепа се намира някакъв пазач.
Не си губихме времето в приказки за онова, което узнах от шейха, а продължихме да работим. Много труд ни създаде един голям камък, заровен в пясъка, който тежеше няколко центнера. Трябваше да го вдигнем, а ронливата несигурна почва, върху която стояхме, не ни даваше сигурна опора и непрекъснато поддаваше. Няколко часа се мъчихме с него, докато най-сетне ни хрумна мисълта на първо време да не го вдигаме, а да го избутаме встрани, където същевременно щеше да даде необходимата опора на рохкавата пясъчна маса. Все още не бяхме приключили с тази работа, когато отвън отново извикаха името ми. Попитах кой е там.
— Шейхът — дойде отговор. — Пратениците на Повелителя на войската пристигнаха и сега ще чуете моите условия. Повтарям ти: ако не ги изпълните, нищо няма да ви спаси и ще умрете от глад и жажда.
— Тогава ми ги кажи!
— Пленихме ви, за да имаме заложници. Каквото се случи с нашия шейх и неговите войни при аярите, същото ще стане и с вас при нас. Убият ли ги, и вие ще трябва да умрете.
— Ако платят кръвнината няма да ги убият.
— Няма да я платят. Ще ги разменим за вас.
— Улед аярите няма да се съгласят.
— Толкоз по-зле за вас. Ти си предал нашите войни в ръцете на аярите. Умрат ли те, ще умрете и вие. Ти си от онези чуждоземни гяури, които винаги носят със себе си хартия. Можеш ли да пишеш?
— Да.
— Тогава ще съчиниш едно писмо до Повелителя на войската, но ние не разполагаме нито с калем [36], нито с хибр. [37]
— И двете не са необходими, понеже аз имам калем резас. [38] Какво да му съобщя?
— Че сте наши пленници и че гарантирате живота на нашия върховен шейх, както и на неговите спътници. Ще поискаш тези мъже да бъдат освободени.
— И какво ми предлагаш в замяна?
— Вашия живот.
— Само това ли? Ами свободата ни?
— Мога да ви я обещая от мое име, но съвсем друга работа е как ще постъпи върховният ни шейх. Наредили сте да го бичуват. Той ще настоява за тежко наказание, вероятно ще поиска да умрете!
— И въпреки това ни обещаваш живота?
— Обещавам го и ще удържа думата си, като не ви убия. Обещавам ви и свободата. Говоря ви самата истина, тъй като ще ви пусна да излезете от процепа. После ще ви съди върховният ни шейх.
— Той изобщо няма правото да се разпорежда, защото за да може да реши каква да е участта ни, би трябвало да е свободен, а това може да стане единствено, ако и ние сме на свобода. Не ни ли пуснете и Повелителя на войската няма да освободи нито един от вашите хора.
— Измина доста време преди човекът отвън да проговори.
— Истина ли е, че имаш две вълшебни пушки, едната от които стреля колкото си искаш, хиляда пъти, че и повече, без да е нужно да я зареждаш?
— Да.
— А другата стреля на няколко дни път и никога не пропуска целта си?
— Да. Също и куршумите на първата винаги улучват каквото и където пожелая.
— Освен това имате и от онези малки пистолети, дето се въртят и стрелят шест пъти едно подир друго, нали?
— И това е вярно. Кой ти каза за тях?
— Пратениците на Повелителя на войската, които разпитах веднага щом пристигнаха. Сега ще ми дадеш пистолетите и твоите две вълшебни пушки. Ей там, над камъка, затворил цепнатината, има достатъчно място. Промуши ги оттам!
— Няма да го направя. Ако искаш оръжията, нареди да отстранят камъка и влез при нас.
— Ако откажеш, ще те принудя.
— Опитай се! Като ни затвори тук толкова вероломно, ти сам се лиши от възможността да ни принудиш.
Човекът отново млъкна за известно време или поне прекрати разговора си с мен, но навън пред камъка долових тих шепот. Навярно той се съветваше с хората си. После отново се разнесе силният му глас:
— Позволих на пратениците на Повелителя на войската да се завърнат при него. Ще напишеш ли писмото?
— Да.
— Тогава ще ти го продиктувам.
— Нямам нищо против, но преди това трябва да се убедя, че тези хора действително са тук.
— Давам ти думата си, че са тук.
— Аз вярвам само на очите си. При пристигането ни ти ни посрещна с лъжа, а никога повече не вярвам на човека, който веднъж ме е излъгал.
— Куче, ти ме обиждаш!