Ан Дюгюел
Къщата на художника
Без съмнение мястото, където Клара предпочита да пише, е стаичката в дъното. Естествено, целият музей я пленява с изключителните си богатства, което не подлежи и на съмнение, но в полутъмното ъгълче без прозорци, красено само от две неугледни картини, тя се чувства като у дома си. Между стената и една витрина, където някой царствено е разположил любимите предмети на художника — надгробната му маска и настолната библия, пространството е достатъчно. Тук е и тясната ниша, в която тя се сгушва — сама срещу трагичната картина „Преждевременно погребение“… Да, това е кътчето, в което тя изцяло се отдава на своите мечти.
Клара е на дванайсет години — анемично момиченце със страдалческо личице, с богато, освободено от предразсъдъци въображение и с подчертано влечение към самотата. Единственото дете на разведена майка, тя от дълги години прекарва времето си както намери за добре: мама е на работа до седем часа вечерта, а върне ли се у дома, винаги е прекалено изморена, за да й отдели нужното внимание. Оставена сама със себе си, Клара отдавна си е създала свои собствени навици — цяла една своеобразна организация на живот, която съответно подхожда на нейния темперамент и от която тя получава голямо удовлетворение.
Центърът на тази организация е без съмнение музеят Виерц. Намиращ се на стотина метра от дома й в центъра на квартал Леополд в Брюксел, той няма почти нищо общо с онова, което си представяме, чуем ли думата музей. Бяла, спретната къщичка, заобиколена от подредена градинка, която също с нищо не се различава от съседните. Единственото, по което музеят може да се отличи от залепените на калкан къщи, е окачената на скърцащия портал медна табелка, съобщаваща на посетителите кога могат да направят безплатна визита и часовете на отваряне. Тук винаги ще намерите възрастния уредник-инвалид, настанен на тази лека за него работа от администрация, загрижена за своите пострадали от войната. Пушещ лула на входния праг, независимо от сезона, той е обърнал гръб на светилището и искрено е учуден, когато някой заблуден турист се накани да влезе и посети музея.
Прекрачвайки прага на къщата, човек сякаш се потапя в неизживяна до този момент магия. Ателието на художника се намира отдясно, в средното крило на постройката. Петнадесетметровите високи стени подслоняват огромни платна с изумителни сюжети в рубенсов стил. Страшни, адски същества с диво преплетени тела, огнени пламъци, синкаво-зеленикави заплашителни сенки дебнат, космически вихрушки се извиват, спотаени ужаси пъплят. Изпълзели от пъкъла архангели, дяволи, скелети, обезобразени трупове, отвратителни лица с обезумели погледи… картина след картина пред посетителя се разкриват всички фази на потресаващ и главозамайващ филм. Ужасена полуусмивка, око, обезумяло от страх и изскочило от орбитата си… Но това не е всичко! Малко по-нататък е детеубийцата, размахваща в ръце парчетата плът на кървящо, изкормено бебе… а до нея ви чакат „Виденията и помислите на една отрязана глава“. Ето го и гримасничещият Гигант, натъпкал устата си с израстъците на своите жертви. До него е Наполеон, полузатрупан от накълцаните останки на недоволните воини от гвардията му; следват разбунтувани демони, които заедно с низвергнатите ангели превземат на щурм захлупеното от облаци ниско небе, разкъсано от бурята…
Клара не смее да влиза в тази зала. Единствено от коридора тя дръзва да хвърли бърз поглед с полупритворени клепачи, а дългите й мигли, филтриращи картината, предпазват грижовно ретините от агресията на изложените картини. В никакъв случай не бива да се поддава на паниката — това ще е прекалено силна доза за нея. Ала колкото и да внимава, внезапно застигнато от тази крайна лудост, залято като с цунами от обезумелите и запълзели подире му видения на художника, момичето е принудено веднага да отстъпи.
Другите стаи са доста „по-спокойни и човешки“: портретите, пейзажите, скиците са с обикновени размери, смекчаващи обзелия я ужас. Клара минава почти без да се застоява в тях, бърза да стигне до края на музея, където са изложени любимите й платна — „Преждевременно погребение“ и „Величавият Луцифер“, разбира се, онзи по-своему великолепен, ослепителен Луцифер, оглеждащ внимателно натрапника-посетител от висотата на мрачната си красота — да, това е помещението, от което девойката е направила свое убежище.
От месеци насам тя идва тук всеки ден след училище. В началото изненадан, сега, с течение на времето, уредникът вече е свикнал с безмълвното й упорство и посетителката от „четири следобед“ бързо му е станала някак си по-близка.