През това време Наури, която ураганът бе откъснал от семейството и. бе повлякъл в друга посока, изживяваше друго приключение. Тя се вкопчи в една намерена рендосана дъска, която разраняваше и жулеше тялото й и забиваше в него безбройни трески, а бурята я прехвърли през атола и отнесе в открито море. Тука, блъскана от невъобразими водни планини, тя изпусна дъската. Наури беше стара, към шестдесетгодишна жена, но беше родена на островите Паумоту и дял живот бе виждала пред очите си това море. Както плуваше в мрака, както се давеше, задушаваше и мъчеше да поеме малко въздух, един кокосов орех силно я удари по рамото. В същия миг тя реши какво да прави и сграбчи ореха. В течение на един час старицата събра още седем ореха. Вързани заедно, те образуваха спасителен пояс, който й запази живота, макар че в същото време заплашваше да я смаже на пихтия. Наури беше дебела жена и скоро цяла се покри със синини; но тя бе преживяла доста урагани, затова се помоли на своя бог на акулите да я опази от тях и зачака стихването на вятъра. Обаче към три часа старицата така се бе вдървйла, че не усети края на бурята. Не усети и настъпването на мъртвото затишие в шест часа. Стресна се и дойде на себе си едва когато морето я изхвърли на пясъка. Тя заби в него изподраните си и окървавени ръце и крака и запълзя, борейки се с дърпащите я назад вълни, докато излезе от техния обсег.
Наури знаеше къде е Тази земя, не можеше да бъде нищо друго освен мъничкото островче Такоко-та. Там нямаше лагуна. Никой не живееше на него. До Хикуеру имаше петнадесет мили. Наури не можеше да види Хикуеру, но знаеше, че той лежи на юг. Дните минаваха и тя поддържаше живота си с кокосовите орехи, които я бяха задържали над водата. Те я снабдяваха и с питие, и с храна. Обаче Наури не пиеше, колкото й се искаше, нито ядеше до насита. Избавлението беше съмнително. Тя видя на хоризонта пушека на спасителните параходи, но можеше ли да се надява, че някой от тях ще дойде до самотния, безлюден Такокота.
Отначало я измъчваха много труповете. Морето упорито ги изхвърляше на нейната ивица пясък и тя също тъй упорито, напрегнала всички сили, ги блъскаше обратно в морето, където акулите ги разкъсваха и поглъщаха. Когато силите й изневериха и телата на мъртъвците накичиха брега на нейния остров с всяваща ужас огърлица, старицата се дръпна колкото може по-далече от тях, но Такокота беше една педя земя.
На десетия ден се свърши и последният й кокосов орех и тя започна да се измъчва от жажда. Наури,се затътри по пясъка и затърси други орехи. Чудно й се виждаше, че по водата плуват толкова много трупове, а няма орехи. Положително по морето плуваха повече кокосови орехи, отколкото мъртъвци! Най-после старицата се отчая и се просна от изтощение. Дошъл бе краят. Не й оставаше нищо друго, освен да чака смъртта.
Когато се опомни от обзелия я унес, Наури бавно си даде сметка, че се е втренчила в кичур жълточервеникава коса на главата на някакъв труп. Вълните ту мятаха удавника към нея, ту го дърпаха назад. Трупът се обърна и Наури видя, че той няма лице. И все пак имаше нещо познато в този кичур жълточервеникава коса. Мина един час. Старицата не се мъчеше да познае удавника. Тя чакаше смъртта и за нея нямаше никакво значение кой може да е бил по-рано този страшен труп.
Но когато часът изтече, Наури бавно се надигна и се загледа в мъртвеца. Една по-голяма вълна го бе изхвърлила извън обсега на по-малките. Да, тя беше права, този кичур червена коса можеше да принадлежи само на един човек от островите Пау-моту. Това беше Леви, немският евреин, човекът, който купи бисера и го отнесе с „Хира“. Е, едно нещо беше съвсем ясно: „Хира“ е загинала. Богът на риболовците и крадците, комуто се кланяше този търговец на бисери, бе стоварил гнева си върху самия него.
Наури припълзя до мъртвеца. Вълните бяха раздрали ризата му и тя видя широкия кожен пояс за пари на кръста. Старицата затаи дъх и задърпа катарамите. Те се откопчаха по-лесно, отколкото очакваше и тя бързо запълзя по пясъка настрана от трупа и повлече пояса след себе си. Наури се залови да разкопчава едно подир друго джобчетата му, но всичките бяха празни. Къде ли можеше да го е сложил? Намери го в най-крайното джобче — първия и единствен бисер, купен от търговеца при тази обиколка. Пропълзя още няколко крачки, за да се отърве от вонята на пояса, и разгледа бисера. Беше същият, който Мапуи беше намерил, а Торики му бе отнел. Старата жена опита с ръка тежестта му и гальовно го затъркаля напредназад по дланта си. Но тя не виждаше красотата му. Вместо нея Наури виждаше къщата, която Мапуи, Тефара и самата тя така грижливо бяха изградили в своето въображение. Щом погледнеше бисера, виждаше къщата с всичките й подробности, включително и осмоъгълния часовник с топузи на стената. Заради това си струваше да поживее.