Спиращите дотогава с най-различни коли частни таксиметрови шофьори недоумяваха какво иска тоя капризен клиент. А капризният клиент искаше да се качи само на мерцедес и на нищо друго.
Поляков отиваше при единствения човек в Москва, който знаеше за неговото пристигане. Със сигурност можеше да се каже, че Пьотър Романович Кривцов беше за него своеобразен търговски партньор. Във всеки случай двамата стари приятели поддържаха парични взаимоотношения.
Кривцов му доставяше най-ценното за един бизнес — информация. Той вече не работеше във ФСС3. Беше си открил малка фирма със странното название „Универмаг“. Естествено, за това имаше всички основания.
Пьотър Романович виждаше в клиентите си най-обикновени потребители, които обикалят магазина с количка и трупат в нея избраните продукти. Но стоката не бе случайно избрана, а одобрена и препоръчана лично от собственика. Това ще рече, че когато някой дойдеше при него със своите проблеми, той изобщо не се опитваше да ги реши, ни най-малко. В разговор с клиента си най-напред се уверяваше, че изборът ще бъде правилен и стоката — полезна. Дори често пъти го разубеждаваше. В края на краищата случва се понякога сметаната да не е прясна!
Но когато търсената стока вече бе избрана, доволният клиент спокойно си тръгваше. Той вече знаеше кога ще трябва да дойде пак, за да си я прибере. Това беше като да стоиш на опашка пред касата и да чакаш, докато ти опаковат покупката.
Напоследък никой не можеше да се сравнява с Кривцов по качеството и точността на предлаганата информация. Той беше в течение буквално на всички събития!
— Не мога да проумея как успяваш! — често възкликваше Поляков. — Това не може да се обясни с никакви стари връзки. Просто е изключено да имаш хора навсякъде и да си информиран за всичко! Нали знам, че за теб работят само петнайсетина души.
— Право да си кажа — обикновено въздишаше Кривцов, — и те са ми много. Повече, отколкото ми трябват. Знаеш ли, все пак ми е жал за тия хора. Не мога да ги изхвърля на улицата, нали?
Както обикновено, едрият и затлъстял Кривцов величествено седеше зад масивното си дъбово писалище. Поляков се усети, че никога досега не го беше виждал да върви. Много по-лесно му беше да си представи, че зад това бюро той просто спи, яде и върши всички останали работи, без които не може един жив човек.
Спомни си една стара случка с Пьотър Романович, която се разправяше като анекдот. Той бил резидент на съветското разузнаване в една западноевропейска страна и някаква гледачка му предсказала, че ще умре в леглото си. „И кога ще стане това?“, я попитал Кривцов, вместо да се уплаши. „Ами веднага щом си легнеш“ — позасмяла се тя.
Пьотър Романович, който още оттогава по принцип се отнасял съвсем сериозно към всяка аналитична дейност, и този път не направил изключение, още повече че в някои подробности гледачката проявила колосална осведоменост за предишния му живот. Дори за най-интимни неща. И той прибягнал до най-простото решение: за всеки случай престанал да си ляга в леглото, а спял на други места — в колата, в банята, по съвещания или дори когато се хранел. След известно време се разбрало, че това предсказание било номер, скроен от неговите приятели, остроумни и находчиви чекисти. Всичките му колеги дълго се майтапили с тази шега. Но за свой ужас началството забелязало, че Кривцов вече не може да се промени. Той продължавал да спи буквално навсякъде, дори и на многобройните приеми, на които като „дипломат“ трябвало да присъства.
Когато големите английски вестници публикували на първа страница красноречиви снимки със заглавия от рода на: „Съветски дипломат отговаря с хъркане на Маргарет Тачър“, се вдигнал ужасен скандал. Естествено, не можели да го оставят на такава отговорна работа и го отзовали в Съюза, където го назначили в отдела за анализи. Именно там окончателно се изяснило, че движението, просто елементарното придвижване в пространството, силно вреди на Кривцов. Фактически тази нелепа история сложила началото на днешния му блестящ бизнес.
Поляков си помисли, че старият му приятел най-точно отговаря на познатото определение: „Човек на място.“ Не се сдържа и коварно го попита:
— Пьотър Романович, кога за последен път си излизал навън?
— А има ли нещо, което да не съм виждал там? — намери какво да отговори Кривцов. — Уверявам те, че както си седя тука, мога да науча много повече, без да се скитам като бездомно куче из града.