— Сега ще хванем такси — каза Турецки на улицата и с въздишка се огледа в двете посоки.
— Няма нужда, ще идем с мойта кола — спря го Академика. — Ей сега ще я докарам от паркинга.
Турецки се изненада — „академиците“ обикновено не се движеха със собствени коли, а на групи ги мачкаха в обществения транспорт.
Минаха пет минути, а Виталик все още го нямаше. Турецки взе вече да се притеснява, да се замисля над донякъде привидната наивност на тоя момък, но в същия миг се чу някакво тракане, след което към входа на блока приближи допотопен запорожец, боядисан обаче в цвят „металик“. С една дума, подходяща кола за един академик.
— И до колко километра може да вдигне?
— На свестен път — до сто и петдесет.
— Колко? — възкликна Турецки, но тутакси се сети за сапунерката и млъкна. Такъв чешит като неговия шофьор можеше да замени частите на двигателя с каквото си поиска.
Запорожецът бучеше като същински харлей и това поне предупреждаваше редките пешеходци да се пазят. Академика караше наистина много бързо. Добре, че скоро излязоха от града и гладкото, почти пусто шосе позволяваше подобна скорост. Само някъде отзад се мяркаше самотен фолксваген. Впрочем при тази бързина се усещаше всяко камъче на пътя.
— Оня плешив и мустакат „слухар“ ще каже ли на шефа ти, че съм те взел със себе си?
— Той е шефът ми. Бенардаки.
— Какво?
— Такова му е името — обясни Академика. — Грък е.
— Животът е прекрасен и удивителен. Тогава Климов какъв е?
— Климов е просто меценат — сви рамене Академика.
— Като Рябушински4, Морозов5, Мамонтов6, така ли? — иронично уточни Турецки, като междувременно си отбеляза, че служителите в „Светлина“ дори не знаят за кого работят.
— Ъхъ. Само че е по-добър. Плаща заплати. Дава жилища, например на мене.
„Става все по-заплетено — въздъхна Турецки. — Дали Герат не е бил свързан с ФСС? За какъв дявол му е, пита се в задачата, това сборище от яйцеглави умници?“
— Къде е Климов в момента? — небрежно попита той.
— Ами много ясно — сви рамене Академика, — на разходка в морето.
Турецки буквално подскочи.
— Откъде знаеш? Имай предвид, че ако чуя сега нещо от рода на „едно птиченце ми каза“, ще те цапна по лупите.
Момъкът се позасегна.
— Ами, притрябвало ми е. Той лично ми го каза. Дай ми пет дни ваканция, Виталик, ако може — шест. Пошегува се, естествено — обясни за всеки случай Академика.
— Кога? — сега Турецки не се интересуваше от хумора на Климов.
Академика се порови в паметта си за датата и измъкна оттам точното:
— Преди осем дни.
Значи един ден преди да изчезне, пресметна Турецки. Както излиза, Герат действително е знаел, че ще се изпари нанякъде. Следователно е жив? Да, полковник Малахов, увеличават се шансовете ви да сте били убит от своя приятел.
— Къде протече тоя разговор? При вас във фирмата ли? Кой друг присъстваше?
— Не, той отдавна вече не идваше там. Стана в колата му. Срещнахме се на улицата и той ме откара до вкъщи.
— Каква кола караше?
— Струва ми се, мерцедес.
— Ас какво е отишъл на тая „разходка“ в морето?
— Има си яхта.
В умореното съзнание на Турецки веднага изникна образът на едноок пират, с превръзка на главата, с дървен крак и далекоглед. В такъв случай Малахов би трябвало да се люлее обесен на реята. „Но какви глупости си мисля?…“
— Кой ти беше последният клиент?
— Аз не познавам клиентите си по име. Не съм счетоводител. Обикновено и лицата им не помня. В главата ми се регистрира само тяхната апаратура.
— Добре тогава, а знаеш ли вилното селце преди яковлевската гора? Сега, струва ми се, ще трябва да отбиеш.
Академика кимна. Но не успя да вземе острия завой надясно. Насрещният самосвал го принуди да излезе на банкета, при което запорожецът здравата се разтресе. Виталик не можа да убие скоростта.
— Спирачките!! — извика момъкът. Очилата му паднаха на пода и изхрущяха под тока на обувката му. Няколко секунди той продължи да управлява автомобила фактически без да вижда. Турецки успя да сграбчи волана и да предотврати неизбежното сблъскване, този път с цистерна за мляко. Излязоха от банкета и се забиха в храстите.
И двамата се бяха отървали само с по няколко драскотини и натъртвания. Турецки помогна на младежа да излезе от колата.
4
Павел Рябушински (1871 — 1924) — от известния род фабриканти и банкери, съсобственик заедно с братята си на „Московска банка — Рябушински“ и на в-к „Утро России“. — Б.пр.
5
Сава Морозов (1862 — 1905) — от известната фамилия Морозови, текстилни фабриканти. Меценат на Московския художествен театър. — Б.пр.
6
Сава Мамонтов (1841 — 1918) — голям търговец и меценат, основател на Московската частна руска опера през 1885 г. — Б.пр.