Преди да хлопне вратата, изведнъж се сети нещо и пъхна ръка под таблото, откъдето извади малък „бръмбар“ — елементарен подслушвател.
Академика изненадано ококори очи.
„Очевидно не разиграва театър — реши Турецки и прибра «бръмбара» в носната си кърпа. — За «академиците» не е характерно да се преструват. А и спирачките наистина не бяха в ред.“
В този миг приближи фолксвагенът. От него изскочиха двама млади мъже с разкопчани ризи и тъмни очила. Като продължаваха да тичат напред, те едновременно извадиха пистолети. Турецки моментално прецени колко опасна е ситуацията — на Академика не можеше да се разчита. За беля, марголинът не искаше да излиза от кобура под мишницата му. Но куршумите изсвириха над главата му и попаднаха в многострадалния запорожец.
„Да не би все пак да съм настъпил ФСС по мазола?“ — мярна му се в съзнанието ненавременна и разсейваща мисъл.
Виталик изкрещя, падна и се хвана за единия крак. Турецки светкавично го изблъска в канавката и се метна встрани. Все пак успя да измъкне марголина и да пусне порция олово в оня от нападателите, който се беше приближил пръв. Той рухна мъртъв на земята, без да издаде нито звук. Вторият понечи да отскочи назад, но Турецки отново стреля и куршумът го улучи в коляното. Мъжът изрева от болка, но при падането си успя да го събори и да му нанесе два удара с юмрук. Побеснелият Турецки го халоса с пистолета в зъбите, след което нападателят загуби съзнание.
„Уф… Скромният «Марголин» ме спаси не по-зле от Грязнов миналия път.“ Този лековат, почти женски пистолет задоволяваше Турецки много повече, отколкото ехтящите „топове“ от рода на „ТТ“ или „Стечкин“, които оставяха огромни дупки в главата. Марголинът работеше изящно, като мъничка бормашина, и макар че не притежаваше съкрушителната сила на другите пистолети, Турецки го харесваше именно заради това. Същевременно изискваше от притежателя си съвършено хладнокръвие и стопроцентова точност, така че действаше мобилизиращо.
Академика не беше ранен. Куршумът бе разкъсал подметката на едната му обувка, без дори да одраска стъпалото му. Момъкът с ужас гледаше ту трупа на убития, ту ранения, който се беше по-съвзел и сега, притиснал простреляното си коляно, псуваше, плюейки съсиреци кръв. Изглежда, Виталик все още не беше разбрал, че те смятаха тъкмо него да изпратят при прадедите му.
— Познаваш ли тия мъже, виждал ли си ги някога?
Облещил очи, момъкът поклати глава.
— Ааа, тоя май го помня — неуверено кимна към ранения.
— Добре, после ще се разберем. Сега викай за помощ, спри някоя кола — подхвърли му Турецки и като изрита пистолета на ранения по-далече, започна да претърсва убития. Онова, което намери в джобовете му, нито го учуди, нито го зарадва. Там имаше книжка на боец-интернационалист, сиреч „афганец“, роден през седемдесет и втора година.
Раненият непрекъснато стенеше и хлипаше:
— Да ти го начукам, мамицата ти гадна… мамицата ти…
Турецки усети по бузата си кръв — едната му вежда беше цепната, а под окото имаше вече голям оток. Това, плюс драскотините от запорожеца. „Добре би ми дошла сега една водка…“ помисли си той и взе черните очила на убития.
С всеки изминал час през този ден Герат му ставаше все по-близък. Но кой знае защо, това не го радваше. Впрочем как е възможно един двайсет и четири годишен младеж да е воювал в Афганистан? Интересно, на колко ли години е бил тогава? Максимум на шестнайсет?
Терапевта
Поляков отново имаше чувството, че някой го следи, но по никакъв начин не можеше да се увери в това. От време на време намаляваше скоростта, при което всички го задминаваха. Опитваше се да променя маршрута като в шпионските филми, завиваше ненадейно, спираше рязко, но нищо не откри. Майната му!…
В резултат на тия маневри пристигна в Митишчи едва привечер. Тази последна среща се оказа най-кратката и най-продуктивната. На Олимпийската база на представителния отбор по спортна стрелба той се срещна със своя състудент от МАИ7, когото приятелите му години наред наричаха само Тапевта.
Терапевта беше стегнат мършав мъж, без нито един бял косъм в черната си коса. За разлика от аморфния Кривцов той беше безкрайно подвижен и енергичен, при което никой не можеше дори да допусне, че и на двата му крака имаше протези до коленете.