Втурнах се с всички сили нагоре по стълбата. Задъхах се, сърцето ми биеше до пръсване, имах чувството, че ще го чуят дори пазачите в съседните къщи, не само в тукашната. Изскочих в първото мазе и тъкмо стигнах до колелото, когато от горните стъпала на стълбата се подаде лелката с престилката и каза:
— Дойде си Едуард Николаевич. Вика те.
Старейшината
Четири часа по разбит път в степта, още три — по стръмни каменисти пътища, после осем километра пеш през гората, където не може да мине кола — само така се стигаше до планинското селце Ени-Чу.
Джиповете „Мицубиши Паджеро“, макар и произведени от предвидливите японци, не издържаха на подобно натоварване и често се повреждаха. Ако не беше Али, механикът от бившия военен завод в Гудемерс, отрядът със сигурност щеше да закъса някъде насред пътя. Но честите аварии все пак отнемаха доста време. И въпреки че бяха потеглили към полунощ, в единайсет и половина по обяд колоната беше още на Ергебилския проход. Тогава, сякаш напук, отново се повреди един от джиповете.
Азамат бавно слезе от първата кола и тръгна към групата войници, които ожесточено жестикулираха и спореха за нещо. Впрочем пресилено би било да се нарекат войници тези мъже, облекли каквото им бе попаднало — повечето бяха с прокъсани полеви униформи, но отгоре бяха навлекли дънкови якета, грейки и съвсем излинели вълнени пуловери.
— Какво има, Рамазан? — попита Азамат най-близо стоящия до него войник.
— Ами шибаният колянов вал се счупи — отговори му той през рамо.
Азамат мълком го хвана за раменете и го обърна с лице към себе си. После с точен и рязък удар по скулата го повали, но така, че Рамазан отхвръкна на два метра и се блъсна в бронята на колата, след което бавно се свлече на земята. Разговорите моментално стихнаха. Всички се обърнаха и въпросително изгледаха Азамат. Само Али продължаваше да човърка нещо под джипа.
— Аз не повтарям по два пъти — тихо пророни Азамат, — ако още веднъж чуя от някого мръсните гяурски псувни, няма да му цепя басма. Ние не сме шайка бандити, не сме сбирщина. Някои забравят, че водим джихад, свещена война за родината и вярата. Налага се да ви го припомня.
Видял инцидента, от джипа слезе Вахит, който също като Азамат беше полеви командир в Армията за освобождение.
— Не се ядосвай, Азамат — приятелски го потупа по рамото, — момчетата са уморени и нервничат, с всекиго се случва.
Азамат отърси ръката му от рамото си.
— Именно заради такива като него — посочи с пръст Рамазан, който напразно се опитваше да спре шурналата кръв от носа си — търпим толкова големи загуби. Никога и при никакви случаи не бива да се отпускаме!
— Рамазан е следвал в Свердловск. Там се е научил на тия думи.
— Какво от това? — възрази Азамат. — Навремето завърших МГУ Нима аз си позволявам тия руски псувни?
— Хайде, Азамат, изкара си го и стига вече — примирително каза Вахит. — Хей, Али, скоро ли ще се оправиш? Опасно е да стоим така на пътя. Май че заранта чух шум от хеликоптери. А тука се виждаме отвсякъде.
— М-мамичката му, не става — чу се изпод джипа сподавеният глас на Али.
Вахит и всички останали не можаха да скрият усмивките си. Азамат ядно закрачи към колата си, като ритна по пътя един голям камък.
Вахит безшумно се разсмя, но после тутакси се намръщи.
— А вие, момчета, не псувайте поне пред Азамат. Знаете, че е сериозен човек. Следващия път няма да се замисли и ще ви пусне някой куршум.
Всички закимаха. Изпод джипа излезе разстроеният Али:
— Край, лагерът е свършил. А няма с какво да го сменя, мамичката му гадна.
Вахит въздъхна:
— Така, наближава дванайсет… Скоро е намазът9. Тука не бива да оставаме повече. Ще се наложи да махнем колата от пътя.
Войниците извадиха от нея всичко ценно — няколко калашника, ръчна картечница М-59 и дори един шмайзер от времето на Великата отечествена война, две раници с провизии и една туба бензин. После подхванаха джипа и го блъснаха надолу по стръмнината. Той тежко се удари на няколко пъти, след което тръгна по-бързо и накрая се блъсна в една скала, където спря. След няколко секунди се чу силен взрив.
— Забравихме да източим бензина от резервоара — обади се един от бойците.
— Това е — изкомандва Вахит, — а сега бързо по колите и да продължаваме напред.