— Прибираме се у дома. Джак и Фелипе се прибират у дома. И воините се прибират у дома.
45
Беше към два и половина и скоро щяха да станат три часа, откакто бяхме напуснали Хавана. От известно време не бях мяркал друго превозно средство и това почваше да ми се струва подозрително.
Освен това, ако харчех по-малко от четири литра на двайсет и пет километра, горивото теоретично щеше да ни стигне за още няколко часа. Обаче това заключение почиваше на две предположения: че Чико е заредил догоре и че не е заменил стандартния деветдесет и пет литров резервоар с по-малък.
А и без скоростомер или одометър уравнението съдържаше прекалено много неизвестни. Все пак, въз основа на приблизителната ми скорост от сто километра в час и трите часа път, предполагах, че сме на около триста километра от Хавана. До Кайо Гилермо оставаха още толкова, само че голяма част от това разстояние щеше да е по второкласни пътища, което можеше да ни отнеме над четири часа.
Но главната ми грижа в момента беше да не чуя двигателя да се дави. И после някой катаджия да ни спре, за да види какъв е проблемът.
Осветлението в купето не работеше, затова Сара разглеждаше картата на светлината на иначе безполезния ѝ джиесем.
— Би трябвало да наближаваме Санта Клара — доста голям град.
— Дали ще има денонощни бензиностанции?
— Да. Но… може би не е добре да спираме на бензиностанция в три през нощта.
— Вярно, обаче не съм сигурен колко гориво ни остава.
Тя се замисли.
— Според мен трябва да отбием от магистралата и да продължим призори, когато няма да сме сами на пътя.
Сигурно имахме повече гориво, отколкото предполагах, обаче сега действителният проблем беше да не ни настигне някоя полицейска кола.
— Добре.
По аутопистата нямаше никакви знаци или пък просто не бяха осветени, но ние почнахме да се оглеждаме за изхода за Санта Клара.
Междувременно ропа виехата[9] в „Мама Инес“ беше само далечен спомен и червата ми куркаха.
— Носиш ли нещо за ядене?
— Взех един шоколад от минибара. Може да си го поделим.
— Ще ти дам сто хиляди песо.
Сара извади от раницата си „Кит Кат“ и ми отчупи половината. Зачудих се кой ще плати сметката ни за минибара в „Парке Сентрал“. Нейсе, нали бяхме оставили там целия си багаж. Само куфарът ми струваше поне петдесет долара.
Докато продължавахме напред, рискувайки да срещнем полицейска кола, определено поставяхме на изпитание късмета си. Бих отбил от пътя веднага, обаче край банкета имаше дълбоки канавки и до следващия изход нямаше къде да мърдаме.
Междувременно се вслушвах за давене на двигателя и поглеждах за фарове в огледалото.
И не щеш ли, на хълма зад нас видях светлини. Сара също ги забеляза в страничното огледало, но не каза нищо.
Деветдесетте коня не можеха да дадат повече от себе си, тъй че продължих със същата скорост и фаровете почнаха да ни настигат. Според Сара повечето катаджии карали джипове „Тойота“, само че не можех да видя каква е колата зад нас.
— Не мога да я определя — каза тя, вторачена в страничното огледало.
Автомобилът се приближаваше в дясната лента и когато стигна на петнайсетина метра, установих, че е малък джип. Напрегнах очи да видя дали на дясната седалка има някой, обаче фаровете ме заслепяваха.
— По колко ченгета пътуват в една кола?
— Обикновено по двама. Но понякога е само един.
Лесно можех да се справя с един човек, само че вторият щеше да е проблем.
Джипът вече беше на по-малко от десет метра зад нас. На пътя имаше още три ленти, а оня продължаваше да кара в нашата.
Нямах представа кой е, но бях сигурен, че ако е ченге, ще ни спре. И не му трябваше друг повод, освен за да провери кой се вози с американска кола в три през нощта.
— Ако е полицай и ни спре, ще поговоря с него и ще предложа да му платя глоба за превишена скорост — оптимистично заяви Сара. — Това обикновено върши работа.
Всъщност аз щях да разговарям с него. Деветмилиметровият „Глок“ говори на всички езици.
— Мак?
— А ако поиска да види багажника?
Тя не отговори.
Не знаех дали Антонио е съобщил в полицията за изчезването на Сара, или още виси в лоби бара на „Парке Сентрал“, разкъсван между чувството си за дълг и оная си работа. Дано оная му работа го съветваше да прояви търпение. Обаче в Хавана можеха да се объркат много други неща — Чико и Флавио можеха да ни предадат, Едуардо можеше да пропее в стаята за разпити — и ако полицията издирваше двама американци с „Буик“ комби, тия зад нас можеше да чакат подкрепление или пък пътят пред нас можеше да е блокиран. Затова трябваше да реша проблема незабавно.