Реших, че и аз трябва да присъствам, затова проверих радара, включих автопилота и я последвах.
— Помниш ли разказа на Карлос за военнопленниците в затвора „Вила Мариста“ в Хавана? — попитах Джак.
— Да…
Сара приклекна, отключи катинара на единия сандък и вдигна капака.
Джак зяпна черепите.
— Какво е…
— Това са онези седемнайсет души. Връщат се у дома, Джак.
Той ме погледна, после се обърна към Сара и накрая пак впери очи в черепите. Приближи се до сандъка, прекръсти се и промълви:
— Добре дошли у дома, момчета. — След това отстъпи назад и отдаде чест.
Оставих го със Сара, върнах се в рубката и поех руля. Колкото повече се приближавахме към океана, толкова по-бурно ставаше морето. Духаше югоизточен вятър и имахме попътно вълнение; движехме се на северозапад със скорост двайсет и пет възела. Пътуването щеше да е отвратително.
Видях на радара западния край на Кайо Гилермо и едно по-малко островче на запад от него и взех курс между тях, като държах под око дълбокомера.
Заваля и Джак и Сара влязоха в рубката. Тя навярно усети, че двамата с него имаме нужда да поостанем сами, и слезе долу.
— Сара ми каза, че сте се срещнали с Едуардо.
— Да.
— Той е лукаво старо копеле.
— Като тебе.
— Като слизаше от „Мейн“ в пристанището на Хавана, Едуардо ме увери, че имал да ви дава със Сара нещо важно и когато съм го видел, съм щял да разбера.
Звучеше познато.
— Предполагам, че е онова, което видях преди малко.
— Да.
— Значи сега ще говорим за това по телевизията.
— Дай първо да се приберем в Кий Уест.
— Да… Тия… Тия момчета сигурно ще ги използват, за да преебат мирните преговори.
Както е казал някой, понякога човек трябва да остави мъртвите да погребват своите мъртъвци[10].
— Смятам, че тези мъже трябва да бъдат разпознати и върнати на семействата им, за да ги погребат по човешки.
— Да…
— Какво ти предложи Едуардо?
— Няма значение.
— Добре.
— Имаш ли нужда от помощ тук?
— Не.
— Добре. — Джак заслиза по стълбището, после спря. — Измъкни ни от тая каша, по дяволите.
— Дадено.
В армията научаваш, че командването е самотна работа и че бремето, което тежи на раменете ти, е равно на общото тегло на всички, за живота на които отговаряш. Това е най-ужасното чувство на света. Ама за това си постъпил във войската и никой не те е лъгал, че ще е лесно.
Преведох „Мейн“ през бруления от вятъра пролив между островите и излязох в Атлантика.
Погледнах екрана на радара и видях само два съда — единият беше на десетина морски мили западно, другият на шест морски мили източно и държеше западен курс.
Можеха да са всякакви кораби, обаче бях почти сигурен, че знам какви са. Знаех и че ми предстои да си заслужа парите.
Докато ги наблюдавах, и двата съда, които също ме бяха видели на радарите си, промениха курсовете си и се насочиха към „Мейн“.
Бяхме загазили.
54
Вятърът и вълните подмятаха „Мейн“, макар че успявах да поддържам курс право на север към международни води, които бяха на петнайсетина километра. Колкото и пъти да пресмятах обаче, двата стражеви катера на Гуарда Фронтера щяха да ни пресрещнат преди да пресека тази имагинерна линия — всъщност достатъчно имагинерна и за да я игнорират.
На двата катера вече знаеха какво се е случило с техните колеги в мангровото блато и не трябваше да са гении, за да се сетят, че радарният сигнал, който виждат, е яхтата на убийците. Още малко разсъждения щяха да ги наведат на заключението, че това е американската риболовна яхта „Голямата риба“, и стражевите катери щяха да ни последват и в ада, за да ни отмъстят.
Дъждът се усилваше и аз не виждах почти нищо през стъклото, въпреки че чистачките работеха на бързи обороти. Нямаше и какво да гледам — ако си видял една буря, значи си видял всичките. Радарът обаче даваше по-ясна картина на опасността и времето нямаше нищо общо с нея.
Джак се качи в рубката и погледна радарния екран.
— Това катерите ли са?
— Да.
— Мамка му. Какво ще правим?
— А бе, щяха да ни заловят или убият. Освен ако не допуснеха грешка. Или ако аз не успеех да ги накарам да допуснат грешка.
— Това е като шахматна партия. Само че всеки има само по един ход.
— Аха… и какъв е нашият?
Погледнах екрана. Стражевият катер клас „Жук“ се насочваше към нас от запад, сигурно с максималната си скорост двайсет и пет възела. Ако държах курс право на север, те щяха да завият натам и по някое време щяхме да попаднем в обсега на картечниците им, обаче не можеха да ни настигнат. Истинският проблем беше катерът клас „Стенка“, който се намираше на шест морски мили и при скорост четирийсет и пет възела можеше да е при нас след десетина — петнайсет минути — а още преди това щяхме да сме в обсега на оръдията му.