Рейсът беше комфортен, произведен в Китай и подходящ за американци, въпреки че тоалетната временно не работеше и сигурно щеше да си остане така докато от Шанхай не пристигнеше водопроводчик.
Тад и Алисън вече били идвали в Куба, информираха ни те, макар и не заедно. Надявах се да се свалят и да се чупят някъде.
Престанах да ги слушам и се зазяпах през прозореца. Районът на летището изглеждаше запуснат — порутени сгради с ламаринени покриви, — но буйната тропическа растителност почти успяваше да скрие мизерията. На няколко пъти се налагаше шофьорът рязко да завива, за да избягва магарешки каручки, които йейлските възпитаници снимаха през прозорците.
Та ето ни в ада. Има един документален сериал за съдбата на обикновени хора, които са се съгласили да внасят или изнасят наркотици от някоя скапана държава. Залавят ги, естествено, и аз се смеех на глупостта на тези аматьори, дето за няколко долара повече рискуват да ги хвърлят за десет — двайсет години в адски затвор в страна от Третия свят. Как са си го мислили това? Аз за нищо на света не бих направил такова нещо.
14
По шосето от летището почти нямаше трафик. Нямаше и признаци за търговска дейност — нито магазини, нито бензиностанции, даже нямаше „Макдоналдс“. Продаваше се единствено Революцията, рекламирана на билбордове, повечето от които с познатия напомнящ на Христос лик на Ернесто Че Гевара и вероятно негови думи във възхвала на Ла Револусион. Графити видях само върху стената на една срутена къща: „Cuba si — Yanqui no“[3].
Ако превърнатият в мъченик Че беше лицето на революцията, Фидел бе човекът зад кулисите. В информационните брошури от Йейл пишеше, че Фидел Кастро скромно избягвал да насърчава култ към своята личност, затова нямало да видим негови статуи и портрети, нито на брат му Раул. Нямало даже пощенски картички и сувенири с техни изображения. Според мене режимът се лишаваше от възможността да спечели някой и друг долар от тениски с братя Кастро.
Стигнахме до предградията на Хавана за около половин час.
Първите впечатления обагрят бъдещите възприятия и моето първо впечатление от Куба можеше да се определи с една дума: разруха. Повечето сгради в Хавана, също като ония по пътя от летището, бяха порутени — или направо срутени. Но пък по улиците нямаше боклуци, може би защото никой нямаше нищо за изхвърляне.
Нямаше и много частни коли, а онези, които видях, бяха главно съветски таратайки, бълващи изгорели газове. Обаче забелязах и първия си стар американски автомобил, яркожълт шевролет кабрио, модел 56–а или 57–ма. Йейлчаните го фотографираха от рейса.
Като че ли имаше много хора, които само се мотаеха, без да вършат нищо, включително работни групи, явно в почивка от онова, което правеха за двайсет долара месечно. Не видях някой да е дрипав, но много жени носеха еднакви тъмни панталони и блузки от ликра. Дори в Куба да гладуваха, както твърдеше Едуардо, това не се забелязваше в Хавана, където много дами изглеждаха охранени. Мъжете обаче бяха по-слаби и най-често носеха тъмни панталони, сандали и тениски, повечето е американски емблеми. Не се мяркаха деца, но те сигурно бяха на училище — или още не бяха родени, понеже Куба е на едно от последните места по раждаемост в Западното полукълбо, което никога не вещае добро за бъдещето на една страна.
Рейсът продължи нататък и Алисън обяви, че първата ни планирана спирка е Плаза де ла Револусион, където всички се изсипахме от климатизирания автобус в октомврийски знойната Хавана.
Площадът беше огромен и Тад ни осведоми, че на службата на Йоан Павел II през 1998–ма на него се събрали един милион души — десет процента от населението на Куба. Папата трябваше да е раздал адски много хляб и вино. Нещо повече, за една официално атеистична страна, прекалено много хора бяха дошли да чуят Божието слово.
Плаза де ла Револусион беше заобиколена от грозновати сгради, на фасадата на една от които имаше гигантски метален силует на брадатия Че Гевара с надпис „Hasta la Victoria Siempre“ — отначало реших, че това са прощалните думи на Че към жена му Вики, обаче Тад ме светна, че означавало „Винаги към победа“. Трябваше бързо да усъвършенствам испанския. „Corona, рог favor“.
Така или иначе, около бетонния площад бяха спрели десетина туристически рейса и наоколо се мотаеха екскурзианти, правещи с джиесемите си снимки, които не можеха да пратят на никого, докато не напуснат безинтернетна Куба.
Всички се бяхме надявали на площада да има обществена тоалетна и да продават разхладителни напитки, ама разхладителните напитки и тоалетните явно не бяха включени в новия петилетен икономически план.