След нея щяхме да отидем на обяд, после посещение във Виверо Аламар, експериментално кооперативно стопанство, където сме щели да научим за отглеждането на екологично чисти храни. Зачудих се кой садист е измислил тази програма.
— Мястото свободно ли е?
Сара седна преди да успея да ѝ отговоря.
— Добро утро — поздравих я. Носеше дънки и бяла тениска с яка и изглеждаше чудесно.
— Закуси ли вече? — попита тя.
— Чаках те.
— Ако продължиш така, ще умреш от глад.
— Аха. Добре ли спа?
— Не. А ти?
— Цяла нощ гледах Теле Ребелде.
— Трябваше да гледаш кубинските сапунки по Куба Визион. Маргарета пак изневерява на Франсиско, както и при идването ми миналата година. Не знам защо не я напусне.
Усмихнах се, после попитах:
— Сама ли дойде миналия път?
— Да. — Тя се изправи. — Дай да си вземем нещо преди да дойде рейсът.
Отидохме при бюфета, където Ричард Невил омиташе цялата наденица, но все пак ми остави резенче бекон. Сара напълни чинията си с плодове и малко йогурт.
— В провинцията никога няма да видиш пресни плодове — отбеляза тя, след като се върнахме на масата си.
— Нали днес сме щели да ходим в стопанство за екологично чисти храни?
— Това е само театър. В хотелите всичко е внос. Стопанствата са държавни и почти обезлюдени, защото работата е съсипваща. Всичко още се върши с товарни животни и ръчен труд. Кооператорите получават същите двайсет долара месечно, колкото и като общи работници в градовете, тъй че нямат стимул да останат в стопанството.
Съжалих, че съм го споменал.
— Кубинската храна се състои почти изключително от боб и ориз, внесен от Виетнам, и даже той е с купони.
Вторачих се в резенчето бекон и бърканите яйца в чинията ми.
— Извинявай. Не исках да те карам да изпитваш угризения. Нахрани се.
Забелязах промяна в нея, може би резултат от идването ѝ тук. Надъхваше се като Едуардо. Опитах се да си представя как се връщам в Америка, която е ударила дъното заради глупостта на властите… Е, май не ми беше толкова трудно да си го представя.
— Най — характерно за кубинската провинция е това, че повечето хора са се преселили в градовете — продължи Сара. — Това може да е добре за нас, но може и да е зле, ако сме единствената кола на съвсем пуст път.
— Знаеш ли колко голям ще е товарът?
— Дядо ми разказваше, че всичко било опаковано в корабни сандъци.
— Добре. Колко са сандъците?
Тя се озърна към съседните маси, които бяха свободни.
— Типичният корабен сандък побира петнайсетина милиона в стодоларови банкноти и тежи около сто и осемдесет килограма.
— Ясно… по един във всяка ръка, двама души — това прави шейсет милиона.
Сара не обърна внимание на сметките ми.
— Но има и петдесетдоларови банкноти, както и по двайсет, тъй че сандъците са повече от четири.
— Колко повече?
— Според дядо били десет.
— И всеки е сто и осемдесет кила, така ли?
— Да. Двайсетдоларовата банкнота тежи точно колкото и стотачката.
— Добре. Това са хиляда и осемстотин килограма.
— Плюс — минус.
Ако знаех това в Кий Уест, щях да тръгна на фитнес.
— А златото и бижутата?
— Златото може да се окаже прекалено тежко. Но ще вземем четири чанти с бижута.
— Винаги има място за бижута. Ами нотариалните актове, за които спомена?
— Те са в друг сандък.
— Може да се сблъскаме с логистичен проблем — отбелязах. — Нали разбираш, да изнесем сандъците от пещерата, да ги натоварим на камион и да ги пренесем на яхтата.
— Карлос има план.
— Е, слава богу. Искаш ли още едно кафе?
Тя впери очи в мен.
— Нямаше да се заемем с това, ако смятахме, че не сме в състояние да се справим.
— Добре.
Една хубава сервитьорка ни събра чиниите и ми се усмихна.
Наближаваше осем и хората от различните групи се насочваха към фоайето. Изправихме се и аз оставих на масата две ККВ.
— Това е тридневна заплата — информира ме Сара.
— Тя има готино дупе.
— Сериозно?
Йейлската група вече се товареше на рейса. Ние със Сара се качихме заедно и казахме „добро утро“ на Хосе, Тад, Алисън, професор Нейлбъф и другите ни спътници, докато минавахме назад и търсехме свободна седалка.
Ефикасният Тад ни преброи поименно и обяви:
— Всички сме тук.
Антонио скочи вътре и извика:
— Buenos dias!
Всички отговорихме на поздрава, така че вече можехме да потеглим.
— Ще прекараме един прекрасен ден! — заяви екскурзоводът.
Si, camarada[4].