— Би трябвало да ви попитам дали имате нещо против, ако пуша.
— Това си е вашата страна.
— Така е.
Явно беше зарязал екскурзоводското си поведение и не се правеше на палячо, макар да нямах представа защо търси моята компания в отсъствието на Сара.
— Четете ли Хемингуей?
— Чел съм го. А вие?
— Да, на испански и английски. В Куба има… как го казвате… култ към Хемингуей.
— Сериозно?
— Да. Утре ще посетим хотел „Амбос Мундос“, където е живял и писал преди да купи „Финка Виджия“. Сега стаята му е музей.
Донесоха бирата ми и Антонио продължи безплатната си лекция.
— Ние наричаме някои от романите му „кубински“. Много негови книги са на социалистическа тематика.
— Не съм забелязал.
— Но е вярно. Книгите му изобразяват хора, които се държат… по начин, който е за човечеството… не за индивида.
— Повечето му герои са егоисти и егоцентрици като мен. Затова ми харесват.
Антонио не се отказваше.
— Фидел казва: „Всички творби на Хемингуей са защита на човешките права“. И прибави без никаква ирония: — Това е социалистическо убеждение.
Няма смисъл да спориш с промити мозъци и Антонио смущаваше спокойното ми пиене на бира, затова му казах:
— Е, мерси за компанията. Ще се видим на вечеря.
Той обаче не си тръгна.
— Фидел също казва, че получил вдъхновение за своята партизанска тактика в Сиера Маестра от „За кого бие камбаната“. Те са се срещали веднъж — Фидел и Хемингуей. На риболовния турнир, носещ името на Хемингуей. Фидел трябвало да връчи купата на победителя. Обаче самият той уловил най-големия марлин и спечелил наградата.
— Чий кантар са използвали?
— Какво намеквате?
Не исках да ме арестуват още на втория ден, затова не отговорих.
Антонио замислено отпи глътка вода, после привлече вниманието ми с думите:
— Разбрах от Тад, че сте риболовец.
— Така е. — „А защо ме обсъждаш с Тад?“
— Значи сте наясно със страстта в този спорт.
— Да.
— Знаете ли, че има нов турнир? „Пескандо Пор ла Пас“, флотилията пристига в Хавана от Кий Уест утре. Вие живеете в Кий Уест, нали?
— Да.
— Този турнир не ви ли интересува?
— Не.
— Чели ли сте „Острови на течението“?
— А вие?
— Да, разбира се. Много добра книга. В нея се разказва за Кайо Гилермо — където ще се проведе турнирът, след като напуснат Хавана.
Отпих от бирата си.
— В романа има един пророчески откъс… въпреки че е писан преди революцията. — Антонио цитира по памет: — „Кубинците се мамят един друг. Продават се един друг. Значи си получават заслуженото. По дяволите техните революции!“[5] Ще се видим на вечеря — завърши Антонио и си тръгна.
Какво беше всичко това, по дяволите?
21
Лекцията на Тад в пет и половина се провеждаше в конферентна зала на мецанина и всички отидохме облечени за вечеря, както бяхме инструктирани, понеже рейсът тръгваше веднага щом Тад изпълнеше своето ча-ча-ча или каквото там щеше да изпълнява. Със Сара седнахме един до друг. Тя носеше червена дантелена рокля и сандали и парфюмът ѝ ухаеше превъзходно.
Забелязах, че Антонио го няма да следи за подривни изказвания — може да беше отишъл в тайната полиция да донесе, че съм се усъмнил в теглото на уловения от Кастро марлин. Устата ми понякога ме вкарва в беля, което прави живота интересен.
Нейсе, провериха присъствието и се оказа, че липсват трима души, които обаче били съобщили, че не се чувствали добре и щели да останат в стаите си, напълно обяснимо след дългия ден под палещото слънце и алабализмите на Антонио. Помислих си, че със Сара трябва да се пишем болни, за да си осигурим преднина, докато ни обявят за изчезнали без предизвестие.
Тад започна, като пусна кубинска музика на сидиплейър, докато на екрана се заредиха снимки на разгорещени танцьори. Това се оказа гвоздеят на лекцията.
Всъщност се оказа интересно. Научих за жанровете сон, салса, румба, регетон, за африканския произход на голяма част от кубинската музика и танци. Нямаше време за въпроси, но той не забрави да спомене имената на някои добри нощни клубове, например „Флоридита“, родно място на дайкирито и любимо заведение на Хемингуей. След което ни осведоми:
— Рекордът му бил осемнайсет двойни дайкирита на едно сядане. Не се опитвайте да го повторите.
— В „Боудън“ го правехме още преди да сме закусили — казах на Сара.
Докато слизахме по широкото стълбище към фоайето, тя ме попита: