— Още някой? — продължи Антонио и погледна Сара, която не беше вдигнала ръка. — Вие не сте ли били тук миналата година, госпожице Ортега?
— Защо питате?
Екскурзоводът продължи да я гледа, обаче не отговори.
— Е, започваме обиколката. — И тръгна на изток към пристанището.
Когато влязохме в Стария град, улиците и тротоарите се стесниха и групата се проточи в петдесетинаметрова колона. Антонио остана отпред и продължи беседата си, която за щастие не чувах, но Сара обясняваше историческата архитектура на мен и околните йейлчани.
Хабана Виеха, част от която над тристагодишна, ми се стори много живописна, обаче и гореща, душна, клаустрофобична и миризлива. В съботния ден по калдъръмените улици нямаше много трафик, но пък гъмжеше от кубинци, които разменяха оскъдни стоки и храна, а от прозорците висяха старци и зяпаха преминаващия под тях свят. За хора, които нямат нищо, изглеждаха напълно щастливи. А можеше и моят мироглед да се е променил. Така става, когато си се чукал.
Освен това ме поразиха многобройните частично или напълно разрушени сгради. Някои фасади бяха срутени и човек можеше да види какво има вътре. В ронещата се мазилка бяха поникнали растения. Моят хазяин май не беше чак такъв кретен.
Стигнахме до едно площадче и Антонио почна да говори за Катедрал де Сан Кристобал де ла Хабана, която според него била почти на три века и в която някога бил погребан Христофор Колумб. Но след поражението през 1898–ма испанците откраднали Христофор и си го взели в Испания.
— Искаме си го! — извика Антонио. — Това ще е добре за туризма!
Йейлските възпитаници се засмяха като по даден знак и аз казах на Сара:
— Испания и Куба просто трябва да си поделят костите. Може да хвърлят чоп за черепа.
Тя ме стрелна с поглед.
— Да, костите трябва да се върнат у дома… В тях се крият отговорите на много въпроси.
Нямах представа какво иска да каже, но изведнъж ми се стори някак унесена. Извадих едното шише вода от раницата си и я накарах да пие.
Антонио продължаваше да дудне и аз престанах да го слушам. Довечера имах среща с Джак в „Насионал“ и не го бях споменал на Сара, понеже не смятах, че трябва да ѝ давам обяснения за изчезването си. Само че това беше преди да станем любовници. Сега трябваше да ѝ кажа нещо. Така става, когато спиш с някого.
Антонио ни осведоми, че ако искаме, можело да влезем в катедралата. За десет минути.
— Да влезем — каза Сара.
— Да, скъпа.
В мрачната черква имаше доста туристи. Неколцина кубинци бяха коленичили пред бароковия олтар. Сара искаше да се помоли, естествено.
Не се бях молил от Афганистан — а и тогава го правех само когато ни обстрелваха, — но Сара настояваше и аз я последвах до олтарния парапет. Целият днешен ден щеше да е съвсем различен, ако си бях държал оная работа в гащите. От друга страна, ако още не я бях свалил, сега щях да съм на колене и да се моля за това.
Тя коленичи, прекръсти се и почна да се моли наум. От уважение сплетох пръсти и наведох глава. Е, така и така го бях направил, реших да се помоля двамата да си тръгнем оттам живи — и единият от нас да не вземе да забременее.
Сара пак се прекръсти, изправи се, обърна се и ме хвана за ръката. Минахме по страничната пътека покрай мъждукащите свещи. Тя спря и запали една, после продължихме.
Когато излязохме под яркото слънце, Сара каза:
— Помолих се за нашия успех и запалих свещ за душата на дядо.
— Много хубаво.
Антонио ни осведоми, че до обяд сме щели да посетим още три площада в Стария град.
Dios mio! [6]
Отправихме се към една пристанищна крепост, старата Кастильо де ла Реал Фуерса, до която се стигаше по едно нанагорнище, и се разходихме по обточената с топове стена, от която се виждаше цялото пристанище. Бяхме сами и Сара ми посочи някаква сграда на около четиристотин метра.
— Това там е терминалът „Сиера Маестра“, а онова там е кеят, на който трябва да пристанат яхтите от риболовната флотилия. Обаче не виждам никакви яхти, а на площада не забелязвам никакво движение, което да прилича на церемония по посрещане.
Нямах нужда от бинокъл, за да се уверя в това.
— Дано не са отменили турнира — прибави тя и излишно ми напомни: — Всичко зависи от „Пескандо Пор ла Пас“.
Всъщност всичко зависеше от низ от събития, върху които нямахме почти или абсолютно никаква власт.
— Даже яхтите да са отплавали от Кий Уест призори и да са поддържали скорост двайсет възела, ще пристигнат в Хавана най-рано в единайсет — успокоих я и си погледнах часовника. — Още е само десет.