Светослав Минков
Кучешка история
Думата ни е не за 13 число от месеца, нито за вторниците или петъците. Може да е чист понеделник, дето се казва, може да имаме дата 7 април — и, все пак, да ти върви през целия ден наопаки. От Херодот насам се наплодиха хиляди учени мъже, които изследват дервишите, приказват за лайденски стъкленици, сравняват поезията на хотентотите с поезията на юдеите, бъркат си носа дори в египетските мистерии, ала досега нито един от тия препочтени господа не се е занимавал с мистерията на своето собствено всекидневие, за да ни докаже, защо, прочие, съществуват лоши дни в живота на хората, когато без тях животът би бил просто чудесен.
Лошият ден се предшествува обикновено от такива едни глупави и безобразни сънища, които нямат нищо общо с действителността. Нещастникът, знаете, се мята като риба в леглото си и сънува, че се дави в океан от рициново масло, че пада в бездънни пропасти, че току изведнъж го захапва за крака изскочил изневиделица таласъм, или пък го хваща за гушата самия Нерон и крещи на ухото му: „Ти, приятелю, или ще ми върнеш пишещата машина, или ще ти откъсна главата като на пиле!“ В края на краищата, разбира се, спящият отваря очи, събужда се от сън и плюе на кошмарите с облекчена въздишка. Мъчи се той дори да се усмихне, ала не върви. Лицето му е подпухнало като мехур, а клепачите му мигат някак тежко, като на кукумявка, сякаш са намазани с лепило.
Ето, от тая минута, именно, започва истинския лош ден за нашия многострадален герой. Той става от леглото и си обува чорапите наопаки, после се запътва уж съвсем самоуверено към кухнята, за да се измие и закуси, ала някъде по средата на стаята се спъва без всякакъв повод в килима и си чуква освежително носа о масата. След тая кратка прелюдия на злополучието, нашият герой попада вече изцяло под властта на оная могъща сатанинска воля, която го дебне на всяка крачка и му устройва най-неочаквани засади.
Нещастникът си измива лицето и се опитва да кихне, ала кихавицата му се разсейва, и в ъглите на очите му святват само парливите гузни сълзици на прекъснато облекчение. Той откачва кърпата от стената и почва да се трие, но в същия миг трепва като ужилен и се поглежда в огледалото: една тънка розова драскотина се е изписала върху бузата му и го щипе немилостиво. По дяволите! Това пък, какво е? Човекът разгъва кърпата, и уплашеният му поглед открива в една нейна гънка някаква коварна карфица, забодена там сякаш от самата съдба. Разбира се, време за губене няма. Нашият герой е посветен в тайните на инфекцията и на тетаноса, та затова отваря бързо вратичката на кухненския бюфет, измъква оттам някакво бяло шишенце с прозрачна течност и започва да маже пострадалата си буза с антисептични намерения. Тогава изведнъж носът му доловя острия мирис на бензин, и бедният страдалец разбира мигом грешката си. Спуща се той отново към бюфета и сега изважда истинското шишенце с чистия спирт. Разтрива бузата си и гримасничи пред огледалото, защото спиртът, тъй да се каже, разяжда драскотината като сярна киселина.
Най-сетне, след редица още перипетии, нашият герой връзва накриво вратовръзката си и, след като търси половин час шапката си, която стои отдавна на главата му, излиза от къщи със смътното предчувствие, че тоя ден не е като другите и че в тоя ден, именно, ще му се случи някакво голяма нещастие.
Да, читателю. Да предположим сега, че нашият герой е някакъв незначителен архивар в общината — трудолюбив като мравчица, кротък като овчица, тънък като свещица. С една дума, човек от народа със златно сърце и с винаги празна кесия.
Някога и някъде тоя човек си е купил билет от лотарията на коминочистачния съюз и месеци наред е живял със скромната мечтица да спечели малко пари, та като дойде лятото, да замине и той на курорт, да се откъсне поне за две-три седмици от робството на общинските регистри и да си почине човешки в лековития басейн на някоя минерална баня. Точно тъй, както правят, например, стотици люде по земята с увеличени далаци, с песъчливи бъбреци или със счупени ребра.
Очаквал е, значи, нашият клет архивар да го споходи щастието и е броел с нетърпение дните, които остават до тегленето на лотарията. Най-сетне щастливият ден идва. Треперят всички, които имат билети. Трепери и сиромахът-архивар. Всяка сутрин той си купува вестник, разгръща го радостно като покана за сватба и го сгъва с печална въздишка като некролог за близък покойник. Вестникът съобщава номерата на десетки печеливши билети, само номерът на неговия билет се губи в пълна неизвестност и мрак. Когато по тоя начин бъдат обявени всички печалби от лотарията, нашият герой си купува за последен път вестник с тиражния лист и решава да провери още веднъж дали неговият номер не се е скрил случайно поне в печалбите от двайсет лева. Ала туй става в така наречения фатален ден, когато истинското и голямо нещастие може да дойде съвсем неочаквано за човека.