Ала тоя път посетителят кипи от негодувание и още от вратата започва да крещи с всичка сила:
— Какви са тия подигравки, господине? Вие ме изпращате в стая номер 5, а оттам ме изпращат в стая номер 12! От стая номер 12 пък ми казват да отида в стая номер 15, а от стая номер 15 — в стая номер 18! Обиколих всички стаи на кметството, влязох дори и в клозета, но никой нищо не може да ми каже! Всички свиват рамене и ме пращат за зелен хайвер от стая в стая! Аз съжалявам много, че трябва да прекъсна заниманията ви с вестника, но ви предупреждавам най-категорично, че няма да мръдна оттук, докато вие не ми намерите заявлението! На вас съм го дал, от вас го търся! Повече нищо не ме интересува! Като съзнателен гражданин и съвестен данакоплатец, аз настоявам да се възстановят още сега изгубените ми права и да ми се върне кучето!
Ала ето че кроткият като овчица архивар има и душица. И не само душица, но и самолюбие, и достойнство, и нерви. Скача той изведнъж от стола си с малко заруменяло лице и за пръв път, може би, в живота си приема ръкавицата на своя противник.
— Знаете ли вие, господине, къде се намирате? — изпищява с хрипкавия си гласец той. — Знаете ли, че тук не е кучкарница, а обществено учреждение, в което трябва да стоите със свалена шапка? Знаете ли, най-сетне, какво значи да нанасяте незаслужени оскърбления на длъжностно лице? Аз ви моля да престанете да ме занимавате с вашето глупаво куче и да напуснете незабавно стаята ми!
— Ка-ак? Глупаво куче? — озъбва се истерично гражданинът и започва да се тресе цял в някакъв валпургиев припадък, като обсебена от дявола вещица. — Вие може да сте длъжностно лице, но сте подлец и вагабонтин, щом твърдите, че кучето ми е глупаво! Ами че то можеше да свири Бетховена на пиано, стига само да исках да го уча музика, хайван с хайван! Аз ще ти дам да разбереш! Ще ти докажа как се обижда невинен гражданин! Обществен скандал ще направя! Добре да запомниш това!
След тая безумна реплика дебелият господин разперва ръце и изхвърква из канцеларията на общинската архива, като блъсва с трясък вратата зад себе си.
Петнайсетина минути по-късно на прага на архивата се явява един разсилен с димяща цигара в шепата си и казва съвсем спокойно:
— Вика ви господин кметът!
Нашият герой, който все още стои прав пред масата си и трепери на свой ред от нервна възбуда, поизтупва дрехите си, оправя яката си и тръгва по дългия коридор с някаква неясна тревога в душата.
Когато влиза в широкия светъл кабинет, кметът го поглежда така навъсено и с такова отвращение, че бедният архивар преглътва три пъти, докато си поеме дъх.
— Извиках ви, за да ви обадя, че сте глобен с четвърт месечна заплата, загдето четете вестник в работно време и загдето се държите арогантно с посетителите! Предупреждавам ви, че при втори подобен случай ще бъдете уволнен в интерес на службата! — произнася заклинателно кметът, необикновено доволен от това, че думите му се леят гладко, като при освещаване на паметник.
— Позволете ми да ви обясня, — прошепва чиновникът.
— Свободен сте! — прекъсва го кметът.
— Аз искам само…
— Свободен сте!
Тук бедният архивар се завъртява на петите си и се измъква като попарен из богато наредения кметски кабинет.
За теб, читателю, може да няма никакво значение четвърт архиварска заплата. Ти, да речем, спокойно можеш да прахосаш такава една сума в някое кабаре, или пък да я проиграеш на карти. Ала за тоя, който изкарва с пот на челото си всеки лев, четвърт архиварска заплата има не само грамадно значение, но ако щеш дори дълбок символичен смисъл… Впрочем, нека не се задълбочаваме в излишни разсъждения, а да си дойдем на думата и да видим, какво става с нашия герой, когато, след нещастно прекараните часове на своя лош ден, той се връща вечерта вкъщи и се тръшва разнебитен на леглото си.
През цялата нощ архиварят блуждае в страхотна и кошмарна просъница. Отначало той се бие дълго с призрака на зловещия гражданин, после попада в някаква концертна зала, където едно куче, облечено във фрак, му изсвирва с поразително съвършенство Полонезата на Шопен и Апасионатата на Бетховен, след това някой го увива като ряпа в грамаден вестник и го хвърля в някаква дупка, където го нападат хиляди насекоми — уж скорпиони, уж цифри.
И чак призори, по измъченото лице на нашия герой отново заиграва щастлива усмивка. Той седи вече с неколцина приятели сред някаква слънчева морава, яде вкусен гювеч и пие замайващо червено вино. „Хайде, честито! Да ти е жива годеницата!“ — викат приятелите му и чукат чашите си о неговата. „Благодаря, да ви се връща!“ — отговаря архиварят и се смее от все сърце.