Ван Клеф почувства облекчение. Въобще не си представяше какви биха били политическите последствия, ако се беше върнал в Либървил в компанията на генерала.
— Ще изчакам, докато се отлепите от земята — каза той и кимна отново.
Щеше му се да протегне ръка и да се здрависа, но не знаеше дали следва да го прави. И през ум не му мина, че генералът африканец изпитва същото затруднение. Накрая се обърна и се насочи към самолета си.
След като Ван Клеф се отдели от тях, черните мъже запазиха мълчание за известно време.
— Какво кара един южноафриканец, при това холандски заселник, да направи подобно нещо? — попита един от приближените на генерала.
Командирът се усмихна и зъбите му блеснаха за миг.
— Мисля, че никога няма да разберем — каза той.
Малко по-нататък, скрити също под заслона на палмите, в един „Лендроувър“ седяха петима мъже и наблюдаваха неясните очертания на фигурите, които се движеха от гъсталака към самолета. Командирът им беше до шофьора африканец. И петимата пушеха упорито.
— Трябва да е южноафриканският самолет — каза командирът и се извърна към един от четиримата бели, които се свиваха зад него. — Джони, иди да попиташ пилота дали ще има място за нас.
Един висок, кокалест, мършав мъж слезе от задната седалка на колата. Както и другите, той беше облечен от глава до пети в преобладаващо зелена маскировъчна униформа с кафяви ивици. Обут беше с високи зелени платнени ботуши. Панталоните му бяха пъхнати в тях. На колана му висяха манерка, войнишки нож и три сумки с пълнители за автомата ФАЛ, преметнат през рамото му. Всички пълнители бяха празни. Когато излезе пред лендроувъра, командирът отново се обърна към него.
— Остави автомата — каза той и протегна ръка да го поеме — и виж, Джони, гледай да се оправиш нали? Защото, ако не се измъкнем оттук с тази щайга, след няколко дни сигурно ще ни пречукат.
Човекът, който се казваше Джони, кимна, намести баретата на главата си и се отправи към самолета ДС–4. Капитан Ван Клеф не чуваше гумените подметки, които се приближаваха зад гърба му.
— Naand, meneer.1
Ван Клеф се извъртя при тези думи, произнесени на африкански холандски диалект, и огледа фигурата на човека до себе си. Дори и в тъмното успя да различи черно-бялата емблема с череп и кръстосани кости върху лявото рамо на непознатия. Кимна предпазливо.
— Naand. Jy Afrikaans?2
Високият също кимна.
— Ян Дюпре — представи се той и подаде ръка.
— Кобус Ван Клеф — каза летецът и се здрависа.
— Waar gaan jy nou?3 — попита Дюпре.
— В Либървил. Веднага щом онези хора се качат. А вие?
Ян Дюпре се ухили.
— Аз малко съм я закъсал, тоест аз и другарите ми. Ако правителствените войски ни открият, със сигурност ще ни пречукат. Можете ли да ни измъкнете?
— Колко сте? — попита Ван Клеф.
— Всичко пет.
И той наемник като тях, макар и във въздуха, Ван Клеф прие, без да се колебае. Разбойниците понякога имат нужда един от друг.
— Добре. Качвайте се. Само че побързайте. Веднага щом излети онзи „Констелейшън“, и ние се изнасяме.
Дюпре кимна в знак на благодарност и изтърча обратно към лендроувъра. Четиримата бели се бяха скупчили около мотора.
— Ще стане, обаче трябва да побързаме — каза южноафриканецът.
— Добре тогава, хвърляйте снаряженията отзад и се размърдайте — каза командирът на групата.
Докато автоматите и сумките с амуниции летяха с трясък към задната седалка, той се наведе към черния офицер с пагони на младши лейтенант, който седеше зад волана.
— Сбогом, Патрик — каза той. — Струва ми се, че всичко свърши. Вземи лендроувъра и го захвърли някъде. Закопай оръжията и отбележи мястото. Свали униформата и се скрий. Ясно ли е?
Лейтенантът, който преди година беше новобранец с чин редник и бе повишен заради умението си да се бие, а не защото борави добре с вилицата и ножа, кимаше със сериозен вид, докато слушаше нарежданията.
— Сбогом, сър.
Останалите четирима наемници казаха сбогом и се отправиха към самолета ДС–4.
Командирът тъкмо се накани да ги последва, когато от тъмния гъсталак зад площадката към него изприпкаха две монахини.
— Майоре!
Наемникът се обърна и разпозна в по-близката сестрата, която беше срещал преди няколко месеца, когато сраженията се преместиха в района на нейната болница и той се видя принуден да евакуира целия комплекс.
— Сестра Мери Джоузеф? Какво правите тук?
Старата ирландка започна да говори разтревожено, сграбчила ръкава на омазаната му куртка. Той кимаше.
— Ще се опитам. Това е всичко, което мога да направя — каза майорът, когато монахинята свърши.