Ендийн изслуша нарежданията, без да помръдне нито един мускул на лицето му. Запамети всичко. Той знаеше каква е работата. Сър Джеймс Мансън често искаше информация, понеже никога не заставаше пред един човек, бил той приятел или враг, без лично сведение, включително и за частния му живот. Неведнъж беше разколебавал съперниците си с добрата си подготовка. Ендийн кимна и се оттегли. Отправи се директно към отдел „Кадри“, откъдето по съвпадение преди малко бе излязъл Мартин Торп. Но не се засякоха с него.
Докато ролс-ройсът плавно напускаше паркинга пред сградата на „МанКон“, отвеждайки своя обитател към неговия апартамент на третия етаж в „Арлингтън Хауз“ зад хотел „Риц“, където му предстоеше продължителна топла вана и вечеря, донесена от ресторант „Каприз“, сър Джеймс Мансън се изтегна назад и запали първата си пура за вечерта. Шофьорът му подаде един късен „Ивнинг Стандарт“. Колата минаваше покрай гара „Черинг Крос“, когато малка информация в раздела „Кратки вести“ прикова погледа му. Беше вмъкната между резултатите от надбягванията. Той я погледна отново, а после я прочете няколко пъти. Загледа се през прозореца в прелитащите коли и сгушените пешеходци, които се тътреха към гарата или крачеха към автобусите под февруарския дъждец, устремени към домовете си в Ийдънбридж и Севъноукс след поредния вълнуващ ден в Сити.
Докато гледаше навън, в главата му започна да се заражда една идея. Някой друг би я подминал с усмивка. Сър Джеймс Мансън не беше някой друг. Той беше съвременен пират и се гордееше с това. Ситното заглавие над сбутаната информация се отнасяше за някаква африканска република. Не беше Зангаро. И за нея не знаеше почти нищо. Не беше известна с полезните си изкопаеми. Заглавието гласеше:
3.
Мартин Торп чакаше в приемната пред кабинета на шефа си. Сър Джеймс се появи в девет без пет и веднага го покани вътре.
— Какво научи? — попита сър Джеймс Мансън, докато сваляше палтото си от вълна на викуня14 и го закачаше във вградения гардероб.
Торп разтвори един бележник, който извади от джоба си, и започна да излага резултатите от среднощното разследване.
— Преди година сме имали екип в републиката, която се намира на североизток от Зангаро. Към него е била прикрепена група за наблюдения от въздуха. Наели я от една френска фирма. Зоната за проучването била разположена до самата граница със Зангаро. За съжаление топографските карти на тази територия са малко, а въздушни карти въобще няма. Без да разполага с километраж или някакъв друг индикатор, пилотът използвал скоростта и времето при определяне на разстоянието. Един ден вятърът в попътна посока бил по-силен от прогнозирания. Летецът кръстосал надлъж и нашир цялото пространство над зоната за проучване и доволен се завърнал в базата. Той не знаел, че с помощта на вятъра е преминал границата и е навлязъл четиридесет мили навътре в Зангаро. Когато проявили филма с въздушните снимки, се видяло че полетът е излязъл далеч извън зоната за проучване.
— Кой го е установил пръв? Френската компания ли? — попита Мансън.
— Не, сър. Те проявили филма и ни го предали. Такава била клаузата в договора. Хората от нашия отдел за проучвания от въздуха трябвало да определят разположението на зоните, представени на снимките. Те установили, че на края на всеки отрязък е заснета територия извън зоната за проучване. Отделили тези снимки и ги оставили настрана. На тях се появявала планинска верига, която не можела да бъде в нашата зона, защото в тази й част нямало планини. После някой се сетил да хвърли още един поглед на излишните снимки и забелязал, че част от планинската зона, малко на изток от основната верига, се отличава с различна по гъстота и вид растителност. Подобна разлика не може да се установи на земята, но на една въздушна снимка от височина три мили тя си личи като върху билярдна маса.