После минал през няколко поправителни училища, прекарал известно време в затвор за малолетни и накрая, когато се записал в десантните части, почти цялата общественост въздъхнала с облекчение. Той бил един от петстотинте войници, които скочили в Стенливил с полковник Лоран, за да спасят мисионерите, заплашвани от Кристоф Гбене, вожда на племето симба, че ще бъдат опечени живи насред централния площад.
Четиридесет минути след онова приземяване Малкия Марк открил истинското си призвание. Седмица по-късно напуснал лагера без разрешение, за да не го върнат в казармите в Белгия, и се присъединил към наемниците. Освен че имаше здрави юмруци и рамене, Малкия Марк беше изключителен стрелец с базука — любимото му оръжие, което държеше с лековатата небрежност на момченце, което си служи с тръбичка за фунийки.
През нощта, когато летеше от обкръжената територия към Либървил, той беше точно на трийсет години.
От другата страна на корпуса срещу белгиеца седеше Жан-Бантист Лангароти, зает с обичайното си занимание да убива часовете в чакане. Дребен, стегнат, сух и мургав, той беше корсиканец, роден и израснал в град Калви. На осемнайсетгодишна възраст го прибрали във френската армия да се бие като стотици хиляди други appeles5 във войната в Алжир. Когато преполовил осемнайсетмесечния срок, постъпил на редовна служба, а по-късно бил прехвърлен в Десета колониална десантна дивизия, страховитите „червени барети“, командвани от генерал Масу и известни като les paras6. Бил на двайсет и една, когато нещата се развили критично и някои от поделенията на професионалната френска колониална армия се сплотили около каузата за един завинаги френски Алжир, кауза, която по онова време се олицетворяваше от организацията ОАС. Лангароти се присъединил към ОАС, дезертирал и след провала на априлския пуч от 1961 преминал в нелегалност. Заловили го три години по-късно във Франция, където пребивавал под чуждо име. Прекарал четири години в затвора, като оплаквал орисията си първо в тъмните, невиждащи слънце килии на парижкия „Санте“, после в Тур и накрая в Ил дьо Ре. Бил лош затворник и двама души от охраната ще носят по телата си доказателства за това до края на живота си.
Няколко пъти пребиван до смърт заради нападения над пазачите, той излежал целия срок без никакво опрощение и излязъл през 1968 с един-единствен страх от този свят — страха от малки затворени пространства, от килии и дупки. Отдавна се бе заклел никога вече да не попада на подобно място дори ако оставането на свобода би му струвало живота, а освен това се бе зарекъл да повлече дузина след себе си, ако „онези“ отново тръгнат да го преследват. Три месеца след освобождението си долетял в Африка, като сам си платил пътя, цанил се да участва в поредната война и постъпил при Шанън като наемник. Беше на трийсет и една през нощта на полета. Откакто излезе от затвора, постоянно се упражняваше с оръжието, което се бе научил да използва още като момче в Корсика и с което по-късно си създаде репутация из сокаците на Алжир. Около лявата му китка беше пристегната кожена каишка, подобна на онези, с които старовремските бръснари си точели бръсначите. Закопчаваше се с две метални копчета. В минути на безделие той я сваляше, обръщаше я от обратната страна на копчетата и я увиваше около левия си юмрук. Именно там беше каишката и сега, когато белгиецът убиваше времето по пътя за Либървил. В дясната му ръка се намираше ножът, оръжие с петнайсетсантиметрово острие и кокалена дръжка. Той боравеше с него толкова бързо, че успяваше да го прибере обратно в калъфа, преди жертвата да е осъзнала, че е жертва. Острието се движеше напред-назад в постоянен ритъм по изпънатата кожа. Това движение успокояваше нервите му. Наистина то изнервяше всички останали, но никой не се оплакваше. Всички, които го познаваха, избягваха да влизат в пререкания с тихия глас и тъжната полуусмивка на този дребен човек.
Притиснат между Лангароти и Шанън, седеше най-старият в групата — германецът. Курт Семлер беше на четиридесет и именно той в онези първи дни на обкръжението измисли емблемата с черепа и кръстосаните кости, които носеха на униформите си наемниците и африканците, които те обучаваха. Той беше и човекът, който прочисти един петмилен сектор от правителствените войски, като нареди по фронтовата линия колове с набитите глави на вражеските жертви от предния ден. Цял месец след това неговият участък беше най-спокойният. Роден през 1930, той израснал в Хитлерова Германия. Син бе на инженер от Мюнхен, който по-късно загинал на руския фронт в редовете на организацията Todt7. На петнадесетгодишна възраст, пламенен член на „Хитлерюгенд“, както всъщност и почти цялата германска младеж след дванайсетгодишно управление на Хитлер, той поел командването на отряд от деца, по-малки от самия него, и старци над седемдесетте. Задачата му била да спре танковите колони на генерал Джордж Патън с едно оръдие „Панцерфауст“ и с три противотанкови пушки. Съвсем естествено не успял и трябвало да прекара юношеските си години в една Бавария, окупирана от американците, а това никак не му се нравело. Освен това не се виждал много често с майка си, религиозна маниачка, която държала да стане свещеник. На седемнайсет избягал, пресякъл френската граница край Страсбург и се записал в службата за набиране на войници за Чуждестранния легион, базирана в този град, за да прибира бегълците немци и белгийци. След като прекарал една години в Сиди бел Абес, се отправил с експедиционния отряд в Индокитай. Осем години се бил при Диен Биен Фу. Хирурзите в Туран (Дананг) му извадили единия бял дроб и за щастие не станал свидетел на унизителния край в Ханой, защото го върнали със самолет във Франция. След като се възстановил, през 1958 го изпратили в Алжир като главен сержант в най-елитната от елитните части на френската колониална армия Първи Regiment Etranger Parachutiste8. Той бил между малцината оцелели след двойния разгром на частта в Индокитай — първия път тя имала числеността на батальон, а втория — на полк. Почитал само двама души — полковник Роже Фалк, който командвал още отначало Compagnie Etrangere Parachutiste9, когато частта (тогава рота) била разбита за първи път — и майор Льо Бра, друг ветеран, който сега беше командир на Републиканската гвардия на Габон и осигуряваше благоразположението към Франция на тази богата на уран държава. Дори и полковник Марк Роден, под чието командване беше служил, загуби уважението му, след като накрая ОАС се разпаднала.
7
Todt — полувоенизирана германска строителна организация, работила за нуждите на армията и тила през Втората световна война. — Б.пр.