Колкото и да си я бива Мили, няма как типовете на вратата да я пуснат — не и след като им е казала, че е взела екстази. И правят онова нещо, по което горилите на входа адски си падат. Понеже те си прекарват доста скапано, много обичат да скапят нощта и на някой друг. Особено на някое момиченце. Между другото, всички знаем защо го правят. Тия тъпанари я хващат и викат ей сега ще се обадим където трябва. Затова ние с хлапето казваме, че я познаваме, хващаме я под ръка и тримата изчезваме в нощта — тя се хили като ряпа, аз се чудя как ли изглеждаме отстрани, отмъквайки това птиче, дето още не е стигнало пубертета. Пак ще ви кажа. В това няма нищо съмнително, нищо, от което да се шашкате. Просто импулс. Такива бяха времената. Така правехме тогава — ние и те. Добрите момчета и горилите на входа. Пък и Мили беше още дете. Беше си момиченце — с шини на зъбите и с конска опашка. Притежаваше онази неспокойна и неукротима енергия на безпомощните тийнейджъри. Ще ни убие, ако ни чуе, обаче точно такава си беше малката Мили. Дори тогава — с шините.
Не искаме да рискуваме да ни изгонят и от някой друг клуб, освен това виждаме, че тя вече отнася плувката, затова тръгваме обратно към апартамента. Казваме си: ще си пуснем малко музика, ще й направим чай, ще й поръчаме такси. Само че още преди да стигнем до „Блеки“, тримата подхващаме един от онези шантави надрусани разговори, които не ти се иска да свършват. Тя беше на тринайсет години и половина, а вече беше страшно прозорлива, забавна и цинична. Много добре разбираше нещата малката Мили — беше прекалено умна за собственото си добро. Обаче все още гледаше на света с детинска простота. Притежаваше онази невъзмутима наивност, която се дължи на грижите на добри и закрилящи родители. И на това, че си отраснал в хубав квартал. Веднага си личеше, щом си поговориш с нея. Беше от място, където не се случват лоши неща. Това страхотно самочувствие, то не идва от страх, приятел. Имаш го, защото никога не ти се е налагало да се тревожиш за нищо.
Цяла нощ останахме будни и разговаряхме. Трябва да призная, че двамата с нашия Били жужахме като пчелички около нея. А когато Шон се прибра и видя колко е млада, само кимна, изръмжа нещо и се качи горе. Твърде добре ни познаваше и знаеше, че тук, долу, не се шегуваме.
На следващия ден я закарахме и тя се разциври като бебе. Накара ни да се закълнем, че няма да я зачеркнем като някакво видение, предизвикано от екстази. Че когато се свестим, ще си спомняме това като нещо истинско и хубаво, а не като някакви пулсиращи проблясъци. Че плановете, които направихме за бъдещето, няма да се срутят под неизбежния срив след дрогата. Уговорихме се следващия петък да се срещнем за по едно питие в „Белведере“ — местното заведение, където двамата с Били ходехме още като хлапета. Само че според вас тя дали се появи? Честно казано, макар двамата с Били да не си казахме и дума по този въпрос, изпитахме известно облекчение. В крайна сметка, какво се опитвахме да започнем? Какво щеше да се получи — стабилно приятелство с едно дете? Затова през следващите шест месеца тя си остана точно това — пулсиращ проблясък, само че такъв, дето сияеше в главата ми като огромно огнено кълбо. И не щеш ли, шест месеца по-късно, през една ноемврийска сутрин тя цъфва на вратата, умилква се и се държи така, все едно просто е излязла за няколко минути. Все едно е изприпкала до денонощния за сокче и за шоколадово десертче.
— Дойдох да видя изгрева от доковете — заявява небрежно.
Освен че зората се е разтворила в светлината на деня още преди четири часа, навън вали като из ведро, мамка му! Някаква шантава силна буря се надига над Ирландско море и се промъква към града като злокобна мъгла. Въпреки това аз си обличам палтото и излизам навън в студената зимна сутрин, навъсен и махмурлия, ама сърцето ми направо ще изхвръкне от гърдите от щастие. Човек не мисли за химия, когато става дума за приятелите му, само че между нас двамата нещо става, приятел. Има някакво ужасно силно привличане, което няма нищо общо със секса.
През онази сутрин седяхме мълчаливо с часове и просто зяпахме морето, а вятърът ни връхлиташе откъм реката, блъскаше ни и ни показваше пълната си мощ. Седяхме и гледахме как от вихъра се разразява буря, зъбите ни тракаха като луди и уплашено наблюдавахме как бурята най-сетне връхлита и раздира огромното черно небе на Мърси със светкавици. Ако се бях оставил на напора на чувствата си онази сутрин, те щяха да ме понесат и да ме подмятат до смърт. Бях толкова дяволски щастлив. Онзи момент с нея — това беше върхът в онзи период на екстази. Беше първичен и непоклатим — знаех, че никога повече няма да се повтори. Вечерта като заспивах, ме обзе онази топла и прелестна отмала — както когато си дете, мракът се спуска, а ти знаеш, че има какво да очакваш: нощта на Вси светии, Коледа или нощта на огньовете и фойерверките1. За мен това специално нещо беше Мили. Тази вечер, когато най-сетне се добера дотам, тя ще ме разкъса на парченца.
1
Има се предвид празникът, отбелязван на 5 ноември с фойерверки и огньове на открито, с който се ознаменува неуспешният опит на Гай Фокс да запали сградата на парламента на 4 ноември 1605 г. — Бел.прев.