Лично техническият ръководител Касаев, тридесетгодишен геолог, който наскоро бе отпразнувал десет години работа в Далечния север, излезе да огледа новия си жител, като продължаваше да подрънква на китарата си, с която не се разделяше.
— Нека се казва Боец — рече той.
— Тя е кучка, Валентин Иванович — радостно каза Славка Ганушевич, готвачът.
— Кучка ли? А, да. Тогава нека е Тамара — и техническият ръководител се отдалечи.
Кучката се усмихна подире му и завъртя опашка. Тя бързо се сприятели с най-важните за нея хора. Тамара разбираше ролята на Касаев и десетника Василенко в селището ни, разбираше колко е важно приятелството с готвача. Вечерта се настани до нощния пазач.
Скоро стана ясно, че Тамара взима храна само от ръка и не докосва нищо нито в кухнята, нито в палатката, независимо дали там има хора.
Хората от селището, много видели и препатили, се умиляваха особено много от тази нейна нравствена твърдост.
Слагаха на пода пред Тамара консервирано месо, хляб с масло. Тя душеше храната и винаги избираше и отнасяше едно и също — парчето солена риба, най-познатото, най-вкусното, което със сигурност беше безопасно.
Скоро се окучи — в тъмната дупка се появиха седем малки кутрета. Направихме им колибка и ги преместихме там. Тамара дълго време беше неспокойна, подмилкваше се, въртеше опашка, но явно всичко си беше наред, кутретата бяха живи и здрави.
Наложи се проучвателската ни група да навлезе още близо три километра навътре, в планината — жилището ни се отдалечи на около седем километра от базата, където бяха складовете, кухнята, началството. Преместихме кучешката колибка с кутретата на новото място и Тамара по два — по три пъти на ден тичаше при готвача и мъкнеше оттам за кученцата някой кокал, който той й даваше. Ние също щяхме да ги нахраним, но Тамара никога не беше сигурна в това.
Случи се така, че в селището ни пристигна отред войници със ски — обикаляха из тайгата и търсеха бегълци. Много рядко някой бягаше през зимата, но имаше сведения, че от съседната мина изчезнали петима арестанти, и тайгата се „прочистваше“.
Настаниха ги не в палатка като нашата, а в единствената масивна сграда — банята, построена от дървени трупи. Мисията им беше прекалено сериозна, за да има място за протест — така ни обясни техническият ръководител Касаев.
Жителите се отнесоха към неканените гости с обичайното безразличие и покорство. Само едно същество даде израз на недоволството си по този повод.
Без да гъкне, Тамара се нахвърли върху най-близкия войник и го захапа за валенката. Козината й беше настръхнала, в очите й се четеше безстрашна злоба. Едва я отпъдиха, с мъка я успокоиха.
Началникът на оперативната група Назаров, за когото и по-рано бяхме чували нещичко, понечи да вдигне автомата, за да застреля кучето, но Касаев го хвана за ръката и го помъкна след себе си в банята.
По съвет на дърводелеца Семьон Пармьонов вързахме Тамара с въже за едно дърво — войниците нямаше да останат тук сто години я.
Както всички якутски кучета, Тамара не умееше да лае. Ръмжеше, опитваше се да прегризе въжето със старите си зъби — изобщо не приличаше на спокойното животно, което беше живяло с нас цяла зима. Омразата й беше необикновена, зад нея прозираше миналото й — не за първи път се срещаше с „конвоя“, това беше ясно за всеки.
Каква ли горска трагедия завинаги беше останала в кучешката й памет? Дали не тъкмо това страшно отминало събитие беше причината за появата на якутското куче близо до нашето селище?
Може би Назаров би могъл да поразкаже нещо, ако помнеше не само хората, но и животните.
След около пет дни трима от войниците си отидоха, а Назаров и един негов другар заедно с техническия ни ръководител смятаха да тръгнат на другата сутрин. Цяла нощ пиха, на сутринта обърнаха още по чашка за изтрезняване и потеглиха.
Тамара изръмжа, Назаров се върна, свали автомата от рамото си и пусна един откос право в кучето. Тамара се сгърчи и млъкна. Но от палатките вече тичаха хора, чули изстрелите, размахваха брадви, лостове. Техническият ръководител се спусна да прегради пътя на работниците, а Назаров изчезна в гората.
Понякога желанията се сбъдват, а може би омразата на всичките петдесет души към този „началник“ беше толкова голяма и силна, че се бе превърнала в реална сила и бе настигнала Назаров.
Тръгнал със ски заедно с помощника си. Решили да минат не по руслото на скованата до дъното си в лед река — най-добрия зимен път до голямото шосе, което минаваше на двадесет километра от селището ни, — а по хълмовете, през прохода. Назаров явно се е страхувал от преследване, освен това пътят през планината беше по-кратък, а той бе отличен скиор.