— Здрасти — рече единият от двамата мъже в тъмното. Стоеше зад тезгяха; другият седеше в сянката до врата към друго помещение.
— Здрасти.
Бремън се спря, усетил потока мисли откъм двамата мъже като горещ дъх на някакво гигантско същество, и понечи да излезе навън, но забеляза грамадния електрически хладилник. Имаше чувството, че не е пил нищо дни наред. Беше от старите хладилници с плъзгащ се капак отгоре, пълен с изстудени газирани напитки сред полуразтопен лед. Извади първата бутилка кока-кола, която напипа, и тръгна към тезгяха да я плати.
— Петдесет цента — каза правият мъж.
Сега го виждаше по-добре: омачкани памучни панталони, някога синя, но сега избеляла почти до сиво фланелка, грубо зачервено лице и яркосини очи, гледащи изпод пластмасовата козирка на мрежеста шапка.
Прерови джобовете си, но не намери дребни. Беше сигурен, че е останал без никакви пари, но в джоба на сивото си сако напипа пачка банкноти май че от по двайсет и петдесет долара. Спомни си, че предния ден бе ходил до банката и бе изтеглил остатъка от 3865 долара и 71 цента от общата им сметка с Гейл след плащането на ипотеката и болничните разходи.
Мамка му. Още един шибан търговец на наркотици. Сигурно идва от Майами.
Чуваше мислите му така ясно, като че онзи ги изговаряше, и докато измъкваше от пачката една двайсетачка и я слагаше на тезгяха, му отвърна гласно:
— Ъ-ъ… Не съм търговец на наркотици.
Мъжът примигна, тури зачервената си ръка върху банкнотата и отново примигна. После се покашля.
— Не съм казвал такова нещо, сър.
Бремън примигна на свой ред. Гневът на човека пулсираше към него като нажежена до червено светлина. От потока мисловни вълни успя да долови няколко образа.
Шибаните наркотици убиха Норм-младши, сякаш с куршум в главата. Момчето тъй и не се научи на ред и разум. Ако майка му беше жива, можеше и да е по-друго… Образът на дете на люлка от автомобилна гума; седемгодишното момче се смее, на мястото на предните му зъби зеят дупки. Образът на същото момче, но вече като наближаващ трийсетте мъж, с тъмни очи и лъщяща от пот гладка кожа. Моля те, тате… Кълна се, ще ти върна парите. Просто един заем, за да си стъпя отново на краката.
Тоест да си стъпиш на краката до следващия ти удар с тоя кокаин, опиат, дрога или както там му викате сега. Гласът на Норм-старши. Когато Норм-старши отива в Дейд Каунти да види момчето, Норм-младши трепери, лошо му е, затънал е в дългове, готов е да задлъжнее още повече, но не може да се откаже от навика си. Само през трупа ми ще получиш пари за тези лайна. Ела си у дома, ще работиш в магазина… нямам нищо против. Ще те излекуваме в районната клиника… Образът на мъжа, който събаря с ръка чиниите и чашките за кафе от масата и излиза от кръчмата. Спомените на Норм-старши, който плаче за пръв път от почти петдесет години.
Бремън примигна, когато магазинерът му подаде рестото.
— Аз… — започна той, после си даде сметка, че не може да се извини. — Не съм търговец на наркотици — повтори той. — Знам, че така изглежда. Касиерката ми ги отброи в двайсетачки и петдесетачки… спестяванията ни. — Отвори бутилката и отпи голяма глътка. — Току-що пристигам от Филаделфия — продължи той, избърсвайки уста с ръка. — Жена ми… жена ми умря миналата събота.
За пръв път казваше това и думите прозвучаха тъпо и фалшиво. Отпи още веднъж и смутено сведе поглед.
Мислите на Норм бяха объркани, но пурпурната им горещина бе изчезнала. Може. Какво по дяволите… на човека му е мъчно за госпожата му, дето е умряла също като от наркотици. В днешно време подозираме всекиго. Изглежда също като мен, когато Алма Джийн си отиде… изглежда зле.
— Що не идеш да половиш малко риба? — попита той.
— Риба?… — Бремън допи колата и вдигна очи към рафтовете, натъпкани с примамки, малки картонени кутийки с кукички и макари. Видя прътове от бамбук и фибростъкло, подредени на отсрещната стена. — Да — бавно изрече той, изненадан от собствения си отговор. — Защо не.
Норм-старши кимна.
— Имаш ли такъми? Разрешително? Стръв? Или не?
Облиза устни и усети как нещо се завръща в черепа му. В разядения му, пламтящ от болка череп.
— Нямам нищо — почти прошепна той.
Продавачът се ухили.
— Е, мистър, но пък имаш пари.
Той се извърна към рафтовете и запредлага най-различни принадлежности, стръв, прътове под наем. Нямаше никакво желание да избира; взимаше първото, което му посочеше Норм. Купчината върху тезгяха растеше.
Отиде до хладилника и затърси друга бутилка, чувствайки се някак освободен при мисълта, че и тя ще бъде записана на сметката му.