Двайсет и осем хиляди от Пиърс, седемнайсет хиляди от Лордс, четирийсет и две хиляди от Юнимарт — Сийлекс… бялата китка като разрязана гулия във ваната… петнайсет хиляди и седемстотин от Маркс, девет хиляди от покровителя на Пиърс…
Смъкна лявата подлакътна облегалка и я стисна здраво, напрягайки до краен предел и двете си ръце. Струваше му се, че виси от вертикална стена… че седалките от неговия ред са завинтени върху отвесна канара и още не е полетял в бездната единствено благодарение на вкопчилите се в нея пръсти. Но силите ще му стигнат само още за минута… може би две, най-много три… преди приливната вълна от образи и гнусотии и цунамито от омраза и страхове да го отнесат. Може би пет минути. Затворен в този дълъг ковчег, на километри над нищото, без път за бягство и убежище.
— Говори командирът на самолета. Бих искал само да ви съобщя, че достигнахме нашата полетна височина от десет хиляди и шестстотин метра, че времето по крайбрежието изглежда хубаво и че ще пристигнем в Майами след… хм… три часа и петнайсет минути. Моля уведомете ни, ако смятате, че можем с нещо да направим пътуването ви още по-приятно днес… и ви благодаря, че предпочетохте да летите с нашата компания.
На безрадостния бряг
Бремън не си спомняше нищо за останалата част от полета, за летището на Майами, за това как нае кола, как напусна чертите на града и навлезе в Евърглейдс.
А би трябвало да помни. Така или иначе беше тук… няма значение къде.
Наетата кола марка „Берета“ бе паркирана под ниските дървета край настлания с чакъл път. Високи палми и буйна растителност образуваха зелена стена отпред и от двете страни на колата. Пътят бе пуст. Седеше, обронил глава върху волана, който стискаше с двете си ръце. Капки пот се стичаха по коленете му и кормилото. Трепереше.
После извади ключовете, отвори вратата и залитайки, се отдалечи от колата. Препъна се в някакви растения и рухна на колене миг преди спазмите и гаденето да го застигнат отново. Повърна в тревата, запълзя заднишком, връхлетяха го нови пристъпи на прилошаване, падна на лакът и продължи да повръща, докато от устата му престана да излиза каквото и да било, освен звуци. След малко се свлече на една страна, изтърколи се по-далеч от мръсотията, избърса лицето си с трепереща ръка и легна по гръб, отправил поглед към небето през листата на палмите.
Небето бе метално сиво. Далечните мисли и образи отзвучаваха със стържене в главата му. Спомни си един цитат — мисъл на спортния писател Джими Кенън, за която Гейл се бе сетила веднъж, докато спореха дали боксът е спорт или не. „Боксът е долна работа — бе писал Кенън. — И ако останеш в него прекалено дълго, мозъкът ти се превръща в концертна зала, където непрекъснато се изпълнява китайска музика.“
Всъщност — каза си мрачно Бремън, едва успявайки да различи собствените си мисли от далечните брътвежи, — в главата ми е не по-малък ад, отколкото в тази концертна зала. Какво щастие би било в нея да звучеше единствено китайска музика!
Той застана на колене, зърна през храстите проблясваща ивица зеленикава вода надолу по склона, изправи се и се заклатушка нататък. Под мътната светлина се простираше река или блато. По клоните на яркозелените дъбове и кипариси край брега висеше испански мъх; кипариси растяха и в самата възсолена вода. Коленичи, очисти зелената пяна отгоре и наплиска лицето си. Изплакна уста и се изплю сред водораслите, покриващи повърхността.
На около петдесет метра вдясно от себе си, под високите дървета, видя някаква сграда. Беретата бе паркирана близо до тревясала алея, която се виеше през храсталаците към порутената постройка. Прогнилите чамови дъски едва се различаваха под сенките, но Бремън все пак успя да разчете надписи на стената откъм пътя: „ЖИВА СТРЪВ“, „ЕКСКУРЗОВОДИ“, „БУНГАЛА ПОД НАЕМ“ и „ПОСЕТЕТЕ НАШИЯ МАГАЗИН ЗА ЗМИИ“. Той се запровира нататък покрай жълтокафявото водно пространство, което можеше да е река, поток или просто мочурище.
Хижата бе построена върху бетонни блокове, откъм нея се носеше миризмата на влажна глинеста пръст. От другата й страна бе паркиран стар шевролет и сега Бремън забеляза още едно, по-широко отклонение от пътя, което водеше насам. Спря се пред летящата врата. Вътре бе тъмно и въпреки надписите постройката приличаше повече на планинска хижа, отколкото на магазин. Сви рамене и бутна вратата, която се отвори със скърцане.