10
— Извинявай, че закъснях — казва Аманда и сяда до Бен в белия корвет. — Реших да си купя някакви зимни ботуши, а магазините не отварят преди дванайсет. — Той изглежда малко отнесен и тя решава да не му казва за посещението си на гробището. Вместо това протяга дългите си крака напред и гордо демонстрира новите кожени ботуши, които покриват панталона й до коленете. — Дори са подплатени.
— Много са хубави — казва, без да ги погледне той. — Надявам се, че си яла. Нямаме време да спираме за обяд.
— Закусих обилно. Бекон, яйца, препечени филийки. Такива работи. Трябва да ме държат сита до вечеря. — Пита се, дали той е раздразнен от закъснението й и дали затова избягва да я поглежда. — Всичко наред ли е? Искам да кажа, майка ми… нали нищо не се е случило?
— Нищо.
— Добре. — Тя млъква и се заглежда през страничния прозорец, докато излизат от алеята на хотела и завиват на юг по „Авеню роуд“. — Прочетох изрезките, които ми даде. Бяха доста мъгляви.
— Снимката на Джон Молинс не ти ли говори нещо?
— Никога в живота си не съм го виждала.
Бен свива рамене и кимва, без се обръща. Не казва нищо и те в мълчание преминават от „Авеню роуд“ към „Юнивърсити авеню“. Бързо отминават покрай Кралския музей „Онтарио“ и онова, което някога беше Планетариума, после по кръговото движение при „Куинс парк“, покрай сградата на Парламента и градския филиал на университета на Торонто.
— Е, как мина срещата ти снощи?
— Чудесно.
— Какво правихте?
— Вечеряхме у приятели.
— Наистина ли? Някои, които познавам?
— Съмнявам се.
— Никакви приятели от старото време? — игриво пита тя, макар че тонът му й подсказва да се откаже.
— Ти беше единственият ми приятел — напомня й Бен и спира на червения светофар на улица „Колидж“. Обръща се и я поглежда за пръв път, откакто са потеглили от хотела.
— При това не много добър — принудена е да признае Аманда.
Той отново свива рамене и от движението черното му кожено яке стига до ушите.
— Много вода изтече оттогава.
— Бяхме млади.
— Все още сме.
Аманда кима, въпреки че не се чувства особено млада тия дни и въобще от известно време.
— Мислиш ли, че отново можем да бъдем приятели? — осмелява се да попита — Искам да кажа, поне за малко. След като си тръгна, пак можеш да продължиш да ме мразиш.
— Аз не те мразя, Аманда.
— А би трябвало. — Светофарът светва зелено и корветът незабавно потегля, избръмчава покрай огледалната сграда на „Хидро“ и редиците болнични заведения от двете страни на широката улица. Колата се прилепя към пътя и друсането от неравностите по него преминават по цялото тяло на Аманда от петите до врата.
— Бях забравила как с това нещо се усеща всяка дупка на пътя.
— Всяка дупка — съгласява се той. — Това е Съдебната палата, впрочем. — Сочи наляво. — Делото за пускане на майка ти под гаранция ще се слуша във вторник.
Аманда пребледнява.
— Много е странно да чуя в едно изречение думите „майка“ и „пускане под гаранция“.
— Сигурно е така.
— Във всеки случай, съмнявам се, че тогава ще съм още тук.
Той свива рамене, но този път те едва помръдват.
— Мислиш ли, че ще я пуснат под гаранция?
— Мисля, че ще има по-голям шанс, ако ти гарантираш за нея.
— Шегуваш се, нали? — Наистина ли я кара да говори в полза на майка си?
— Напротив, съвсем сериозен съм.
— Караш ме да лъжесвидетелствам?
— Мисля, че едва ли ще се наложи.
— Да, ако не съм там, няма да се наложи.
— Тя ти е майка, Аманда — отново й напомня той.
— Ако трябва аз да описвам характера й, ще я обесят на секундата.
Той клати глава.
— В тази страна вече не бесим хората, Аманда.
— Повярвай ми, ще възобновите практиката.
— Няма ли най-малко да си помислиш по въпроса?
— Най-много да си помисля.
Той въздъхва и отново настава мълчание, но напрежението помежду им вече е изчезнало.
— Е, няма ли да ми разкажеш по-подробно за вечерята снощи? — пита Аманда, когато пред погледите им се изправя конферентен център „Метро“. Сеща се за Джерод Шугър и за миг се запитва какво ли прави.