— Гледай ти! — За момент съвсем онемя, което, както вече можех да предположа, изобщо не й бе присъщо. Погледна въпросния нокът, лакът наистина беше пропукан, после се обърна към мен с усмивка, която досущ отговаряше на моето описание. — Може пък да не е така.
— Кое?
— Че нехаете за нас.
— Разбира се, че не е така. — Започна да ме бърка със сър Галахад2, а това би могло да бъде лошо. — Всички мои сътруднички — професионална категория първа, млади на години и красиви на външност — са ми като дъщери.
Настъпи дълга пауза, после тя измърмори нещо, много „под сурдинка“ наистина — но на мен ми прозвуча от сорта на „Да, папа“.
— Какво каза? — попитах подозрително.
— Не, нищо. Нищо.
Свихме в улицата, където се намираше сградата на Моргенщерн и Мюгенталер. Второто ми идване тук затвърди впечатлението от предишната вечер. Мястото изглеждаше по-мрачно отвсякога, по-отблъскващо и по-заплашително; тротоарът и калдъръменото платно като че бяха по-напукани отпреди, каналите бяха задръстени от мръсотия. Дори островърхите покриви сякаш бяха се приближили още повече един към друг — току виж, утре съвсем се допрели.
Белинда спря внезапно и се вкопча в дясната ми ръка. Обърнах глава. С ужасени очи гледаше вторачено нагоре. Проследих погледа й по посока на извисените складове, които се губеха в далечината, докато издадените им подемни греди ясно се открояваха на фона на нощното небе. Знаех, че усеща присъствието на нещо зло — същото чувствувах и аз.
— Тук трябва да е — прошепна тя. — Знам, че е тук.
— Да, тук е — отвърнах небрежно. — Какво има? Поривисто отмести ръката си, сякаш бях казал нещо обидно, ала аз я хванах отново, промуших я под моята и здраво вплетох пръсти в нейните. Не направи опит да се освободи.
— Толкова е… толкова е зловещо тук. Какви са тия кошмарни неща, дето стърчат под стрехите?
— Подемни греди. В старо време стойността на тукашните къщи се е определяла от широчината на фасадата, затова пестеливите холандци са ги строели необикновено тесни. За беда, вътрешните стълбища са даже още по-тесни. А тия подемни греди са за разни масивни предмети — да речем, трябва да се внесе роял или да се свали ковчег… въобще ей такива работи.
— О, стига! — Тя сви рамене и несъзнателно потрепера. — Ужасно място. Тия греди — приличат на бесилки. Това е място, където човек идва да умре.
— Говориш глупости, мила — възразих чистосърдечно. Ала усещах безброй ледени пръсти да свирят Шопеновия „Погребален марш“ нагоре-надолу по гръбнака ми и тутакси ме изпълни копнеж за добрата стара носталгична музика на латерната край „Рембранд“ — навярно бях щастлив да държа Белинда за ръка не по-малко от самата нея. — Не трябва да ставаш жертва на развинтеното си галско въображение.
— Нищо не си въобразявам — каза мрачно тя, после отново потрепера. — Толкова ли беше належащо да идваме тук?
Вече трепереше силно, силно и непрестанно и макар да бе студено, съвсем не бе чак толкова.
— Помниш ли откъде дойдохме? — попитах. Тя кимна озадачена и аз продължих: — Върни се в хотела, аз ще дойда после.
— Да се върна в хотела? — Все още недоумяваше.
— Ще се оправя и сам. Хайде, тръгвай.
Тя изтръгна ръката си от моята и преди да се опомня какво става, сграбчи двата ревера на палтото ми и се втренчи в мен с поглед, който явно бе предназначен да ме убие на място. Ако продължаваше да трепери, сега беше от гняв — никога не подозирах, че едно толкова красиво момиче е способно да се разгневи така. „Жизнена“ не е подходящото определение за Белинда — това е само блед и неравностоен синоним на думата, която търсех. Сведох очи към юмруците, стиснали реверите ми. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Съвсем не на шега се опитваше да ме разтресе.