— Искам да говоря с управителя.
— Отваряме в шест часа.
— Няма да правя резервация. Не търся работа. Трябва да говоря с управителя. Сега.
— Няма го.
— Така ли? Искрено се надявам, че следващата работа, която си намерите, ще бъде така хубава като тази.
— Не ви разбирам. — Нищо чудно, че осветлението снощи в „Балинова“ беше толкова приглушено — на дневна светлина това червено лице ще изпразни заведението също като слух, че някой от клиентите е болен от чума. — Какво искате да кажете с това?
Понижих глас, както се прави, когато човек говори с мрачна тържественост:
— Просто, че няма да си намерите изобщо работа, ако управителят разбере, че съм идвал да го търся по много важен въпрос и вие не сте ми позволили да го видя.
Момичето ме изгледа колебливо, после каза: „Почакайте“ — и се опита да затвори вратата, ала аз бях много по-силен от нея и след един-два напразни напъна тя се отказа и хлътна навътре. Върна се след трийсет секунди, придружена от един мъж, все още във вечерен тоалет.
Не се доближих до него въобще. Като повечето хора и аз не изпитвам симпатии към змиите, а този човек натрапчиво ми напомняше тъкмо на това. Беше дълъг и слаб, движеше се с гъвкава грация и бе женствено елегантен и наконтен, притежаваше нездравата бледнина на нощна твар. Лицето му сякаш бе от алабастър, чертите — изгладени, устните — несъществуващи, тъмната му коса, сресана на път, бе прилепнала плътно по черепа. Костюмът му бе с модна кройка, ала не бе шит от толкова добър шивач като моя — издутината под лявата му мишница бе ясно забележима. В слабата си, бяла, грижливо поддържана ръка държеше нефритено цигаре, на лицето му бе отпечатан израз — навярно постоянен — на презрителна духовитост. Само за да го накараш да те погледне, беше достатъчно извинение, за да го удариш. Изпусна струйка цигарен дим във въздуха и заговори:
— За какво е този шум, драги ми господине? — По гласа приличаше на французин или италианец, но всъщност беше англичанин. — Не е отворено, нали виждате.
— Сега е отворено. — Кимнах към вратата. — Вие ли сте управителят?
— Аз съм представител на управителя. Ако се обадите по-късно — отново изпусна струйка от противния си дим, — доста по-късно, тогава ще видим…
— Аз съм адвокат, дошъл съм от Англия по спешна работа. — Подадох му визитна картичка, от която личеше, че съм английски адвокат. — Наложително е да говоря с управителя веднага. Става въпрос за голяма сума пари.
Ако изражение като неговото изобщо би могло да омекне, в такъв случай нещо подобно се получи и сега, само че бе необходимо много остро око, за да се долови разликата.
— Не ви обещавам нищо, мистър Харисън. — Това име бе изписано на картичката. — Навярно ще успея да склоня мистър Дърел да ви приеме.
Отдалечи се със стъпка на балетист във ваканция и се върна след няколко секунди. Кимна и се отдръпна встрани с цел да ме пропусне да тръгна пред него по един дълъг и зле осветен коридор — маневра, която никак не ми се хареса, но нямаше как. В края на коридора една отворена врата отвеждаше в просторна и светла стая и тъй като по всичко личеше, че трябва да вляза, без да чукам, без колебание прекрачих прага. Пътьом забелязах, че вратата е от тип, който завеждащият подземните хранилища на Английската банка би отказал да постави на своя кабинет като ненужно разточителство.
Вътрешността на стаята далеч немалко приличаше на същинско банково хранилище. Два огромни сейфа, достатъчно обширни да се разхождаш в тях, бяха вградени в едната стена. Другата стена бе заредена с цяла батарея метални касети с ключалки, подобни на шкафчетата за оставяне на багаж, разпространени по железопътните гари. Другите две стени нищо чудно също да бяха лишени от прозорци, само че бе невъзможно да се разбере, защото бяха изцяло закрити с алени и виолетови завеси.
Мъжът, седнал зад голямото махагоново бюро, обаче ни най-малко не приличаше на банков директор, най-малкото на английска банка, чиито директори обикновено се отличават със загорял тен и здрав вид, дължащи се на слабостта им към голфа и навика да не се застояват много-много зад бюрото. Този човек имаше около четирийсет килограма излишно тегло, кожата му бе жълтеникава, косата — мазно черна, лицето — тлъсто, с постоянно кръвясали пъстри очи. Носеше добре скроен син костюм от алпака4, най-разнообразни пръстени блестяха и по двете му ръце, а устните му бяха разтегнати в приветлива усмивка, която изобщо не му прилягаше.