— Дървото започна да ме обстрелва, другарче — отвърнах аз. — Когато нещо стреля по мене, аз никога не му оставам длъжен.
— По-добре да заобиколим — предложи Сара.
— Отсам ще е по-напряко — обади се Тък и протегна ръка наляво към дънера на дървото, разрязан по диагонал от лазерния лъч.
— Да минем оттам — съгласи се Сара.
Тък излезе от пътеката и хобитата го последваха. Земята беше неравна, имаше пръснати камъни с големината на човешка глава, обраснали с дребни и ниски растения с големи бодли. Самата земя беше пясъчна и с червеникави глинени участъци тук-таме. Навсякъде имаше отломки от камъни, като че ли милиони години подред работливи малки същества бяха разбивали с чукове скалите, за да ги превърнат в дребни парченца.
Веднага щом напуснахме пътеката и започнахме да заобикаляме дървото, подвижната маса от сиви лигави същества наруши неравния си нервен ход и конвулсивно тръгна да ни пререже пътя. Движеха се заедно — непрекъснат движещ се поток от множество миниатюрни подскачащи спирали. Помислих си, че приличат много на воден участък с пробягващи по него вълни.
Тък се забърза, когато видя, че ще се изпречат на пътя ни и почти затича, но се препъна и падна, тъй като земята бе много неравна и опасна. При падането си удари коленете върху кръглите камъни, а ръцете, които бе протегнал, за да избегне удара, попаднаха сред трънливите растения. Изпусна куклата и посегна да я вземе, кръвта, потекла след убождането на тръните, се попи в тъканта.
Хобитата също забързаха, но намаляваха ход или спираха всеки път, когато Тък заплиташе крака в расото си и падаше.
— Никога няма да се измъкнем, докато той се мотае отпред. Ще сляза аз — реши Сара.
— Не, оставаш тук — отсякох аз.
Опитах се да прескоча седлото и успях да го направя, но бях принуден така да се изкривя, че действието ми твърде малко приличаше на прескок. Приземих се на крака, с огромно усилие успях да се задържа и да не падна по лице сред един гъсталак от бодливи растения. Успях да се задържа прав, изтичах напред и хванах Тък за рамото.
— Върнете се и се качете на Добин — запъхтяно му наредих аз. — Аз ще водя нататък.
Извъртя се и в очите му блеснаха сълзи от гняв. Лицето му бе силно изкривено и съвсем ясно показваше колко ме мрази.
— Никога не ми давате възможност! — изпищя той. — На никого не давате възможност. Всичко вземате за себе си.
— Върнете се и се качете на хобито — повторих аз. — Ако не го направите, ще ви напердаша.
Тръгнах напред, без да видя дали ме е послушал, като си проправях, доколкото мога, път през трудния терен. Опитвах се само да бързам, а не да тичам като Тък.
Краката ми трепереха, а в стомаха си изпитвах ужасно чувство на празнота. Главата ми проявяваше склонност да се обръща бавно нагоре и да се завърта.
С разтрепераните си крака, празния стомах и люшкащата се глава все пак поддържах добра скорост, но гледах и движението на сивата лигава маса, която излизаше от поваленото дърво.
Тя се движеше почти с нашата скорост, заемаше нещо, което военните навярно биха нарекли вътрешен фронт. Ясно ми беше, че каквото и да правим, не бихме могли напълно да я избегнем. Щяхме да се допрем до външния й край, най-предните същества биха ни достигнали, но все пак нямаше да попаднем на основната им маса.
Колкото повече се приближавахме към съществата, толкова воят им нарастваше и се изостряше — непрекъснат писък, като стон на осъдени души.
Погледнах назад през рамо и видях, че останалите се движат много близо до мене. Опитах се да усиля ход и едва не се препънах, така че продължих с бърза, но безопасна крачка.
Бихме могли да заобиколим малко по-отдалече и да успеем така да изпреварим пищящата орда, която се носеше насам. Не беше сигурно, че ще успеем обаче, а и така бихме изгубили много време. Със сегашното си темпо щяхме да се докоснем само леко до външния им край.
Нямаше начин, разбира се, да преценим отсега каква опасност биха представлявали. Ако се окажеха прекалено опасни, бихме могли винаги да се опитаме да се спасим с тичане. Ако лазерната ми пушка не се бе счупила, бихме могли да се справим с почти всяка опасност, но сега разполагахме само с балистичното оръжие на Сара.
За миг си помислих, че ще успеем да ги изпреварим и да избегнем срещата, че ще ги подминем и ще си тръгнем необезпокоявани от тях. Но не стана така и те се затъркаляха върху нас странично, когато минахме пред тях.
Бяха малки, не по-високи от трийсет сантиметра и приличаха на голи охлюви, само че лицата им не бяха на охлюви, а представляваха пародия на човешки лица — тези смешни, празни, безпомощно взиращи се лица, които се срещат в някои анимационни филми. Сега жалните им писъци се превърнаха в думи — може би не думи с истинско звучене, но в главата на човека воят им се превръщаше в думи и ставаше ясно, че плачат. Не всички плачеха едно и също, но плачеха за едно и също нещо и това бе ужасно.