— Тък е много чувствителен — обясни тя. — До самите върхове на пръстите си. Някак е настроен съзвучно с нещо извън нашите пространствено-временни представи. Неприятен човек — да, мога сега да го призная, — неприятен, но и различен по някакъв особен начин. Не принадлежи изцяло към нашия свят.
— Веднъж ми бяхте казали, че той няма да издържи — подсетих я аз, — че някъде по пътя ще се пречупи.
— Така беше, знам. Мислех го за слаб, но съм грешала. Беше силен.
Чудех се къде ли би могъл да отиде. И беше ли отишъл някъде изобщо? Дали незабележимостта му се бе развила дотам, че той просто да е изчезнал? Беше ли още с нас, невидим и неподозиран, пристъпваше ли по края на тайнствен свят, който ние не можехме да съзрем? Не беше ли някъде там дори сега, не ни ли викаше и не подръпваше ли ръкавите ни, а ние просто не можехме да го видим и да го чуем? Не, случаят не беше такъв, казах си аз. Тък не би ни подръпвал и не би викал. Не би го било грижа. Не би давал и пет пари дали ние знаем, че е тук или не. На него му трябваше единствено куклата, която да притиска към гърдите си, и самотните мисли, които дрънчаха в главата му. Може би това не беше толкова изчезване, колкото нараснала незабележимост, пълно и абсолютно отричане от нас.
— Сега вие сте само двама — намеси се Бух, — но с вас имате силни съюзници. Ние тримата няма да ви изоставим.
Бях забравил за Бух и за останалите двама и за миг наистина ми се струваше, че сме само двама — двама от четиримата, които бяхме прелетели галактическите пространства, за да търсим из далечни земи нещо, което не разбирахме, а не разбираме и сега.
— Бух, ти усети, когато Джордж ни напусна — подсетих го аз. — Тогава някак го разбра. Този път…
— Не го чух да си тръгва — прекъсна ме Бух. — Беше си отишъл преди много, много дни. Той се стопяваше толкова лесно, че вече нямаше смисъл да напуска. Просто от него оставаше все по-малко и по-малко.
Това беше отговорът, разбира се. От него оставаше все по-малко и по-малко. Чудех се дали изобщо е имало време, когато той е бил изцяло с нас.
Сара стоеше близо до мен с вдигната високо глава, като че ли искаше да предизвика нещо, което се криеше в спускащия се мрак — нещо или може би съчетанието от преплетени обстоятелства, което ни бе отнело Тък. Макар и да беше трудно да се приеме, че има нещо конкретно или определени причини, на които да се4
В светлината на лагерния огън видях, че по бузите й се стичат сълзи и тя тихо хлипа с високо изправена глава, обърната към онова, което би могло да се спотайва в мрака. Протегнах внимателно ръка и я сложих на рамото й. Тя се обърна и се озова в обятията ми — за мое учудване, тъй като нямах такова намерение, — зарови глава в рамото ми, а риданията вече я обхванаха цялата, докато аз я притисках силно към себе си.
До огъня седеше само Роскоу, вяло и неподвижно, и в паузите сред риданията на Сара мърмореше:
— Нещо, зловещо, горещо, вещо, вонещо…
Глава осемнадесета
Пристигнахме втората сутрин след изчезването на Тък. Знаехме, че е така, че сме достигнали мястото, към което се бяхме стремили вече толкова много безкрайни дни. Не бяхме обхванати от кой знае какво въодушевление, когато прехвърлихме малкото земно възвишение и видяхме зад него порта, образувана от две скали, между които минаваше пътеката — познахме, че това е входът към търсеното от нас място.
Над нас планините се извисяваха в небето — същите планини, които от града в началото бяха изглеждали като лилаво петно и едва се забелязваха върху северния хоризонт. Лилавото си оставаше, беше отражението на синята земя, през която се бяхме движили. Всичко изглеждаше толкова на място — планините, портата, чувството, че сме пристигнали, — че за мене тук нещо не беше наред, макар че колкото и да се мъчех, не можех да определя какво точно.
— Бух — повиках го аз, но той не ми отговори. Стоеше до нас по същия неподвижен и мълчалив начин. И на него сигурно всичко му се струваше съвсем наред.
— Да вървим — предложи Сара и ние стъпихме на пътеката към високата каменна порта, която водеше в планината.
Когато достигнахме входа, образуван между извисяващите се скали, видяхме знака. Беше метална табела, прикрепена към една от скалите, а покрай нея имаше още десетина подобни табели, на които очевидно се съобщаваше същото на различни езици. Единият надпис бе на смесения космически жаргон:
Всички биологични същества са добре дошли. Механичните създания, синтетичните форми, представителите на която и да е религиозна доктрина не се допускат. Отвъд тази точка не се разрешават и никакви инструменти или оръжия, дори от най-простия вид.