Куклата

Дафни дю Морие Куклата

Поли Самсън Увод

Стигате края на разказа „Куклата“. Заставате поразени на вратата на притъмняла стая, в която червенокосата Ребека (да, името би ви подвело малко, ако и вие като мен търсите нещо, което да ви подскаже как да разрешите загадката) е изпаднала в неистова възбуда. Тя е на дивана, а компанията й — кукла в естествени размери на име Джулио, ви се хили с извити и влажни алени устни. Чувствате се смутени, разтревожени, озадачени. Механична кукла? Това ли е имала предвид авторката? Имало ли е изобщо подобни неща през двайсетте години на миналия век? Странно е, плашещо. Или пък не сте разбрали правилно разказа? Препрочитате го и започвате да се чудите що за представи се въртят в главата на младата — съвсем младата тогава — писателка и как й е хрумнала такава чудесия.

Дафни дю Морие е на двайсет години, когато създава „Куклата“. Това е първото произведение, написано от нея във Фоуи, където се е оттеглила, за да не я разсейва семейният живот, потънал в безсъдържателни всекидневни дреболии и в театъра. Разказът представя маниакалността и потиснатите тревоги на младата писателка, които минават през страниците като вино през вода.

Образът на червените влажни устни на Джулио ме озадачаваше, докато, размишлявайки над тези разкази, не прочетох в мемоарите на Дафни дю Морие, озаглавени „Аз като млада“, че първите й целувки, тайничко откраднати от братовчед й Джефри (два пъти женен и двайсет и две години по-голям от нея), приличали на целувките на баща й Джералд. „Странно, но е почти същото като, когато целувам Т[атко]“, отбелязва тя и аз се замислих над името на куклата: „Джулио“ е почти същото име като „Джулиъс“, едноименния баща, изгарящ от кръвосмесителна и унищожителна страст към дъщеря си в най-прочутия роман на Дафни, издаден пет години по-късно, през 1933 година.

Въпросите, които занимават мислите на младата Дю Морие, се спотайват близо до повърхността в много от ранните й разкази, а според мен включените в този сборник са едни от най-интригуващите сред тях. Фанатичната любов на мъж към непостижима жена, сексуалното стеснение и сексуалните търсения, взаимно противоречащите си нужда от самота и нужда от общуване — тук в зародиш можем да открием всички теми от по-късните й велики романи.

Не е чудно, че властно се откроява Джералд дю Морие. Дафни бяга не само от Лондон, когато моли да й позволят да поостане в Корнуол, за да пише, а и от обсебващата обич на баща си, чиито разпалвани от изпитото порто изблици на гняв и обвинения я измъчват. Нещо толкова невинно като детска играчка на тъмно се оказва вулгарно и срамно и вероятно разкрива как се е чувствала писателката, когато открила „нечестивия екстаз“ на секса; неизличимата като петно вина на по-късните й героини, особено на Хеста във втория й роман, „Никога вече няма да бъда млада“, и разбира се, предполагаемата нимфомания на първата госпожа Де Уинтър в „Ребека“.

„Куклата“ не е единственият разказ, в който като скрито течение се долавя темата за дъщерята любимка, чийто баща не желае тя да порасне и да се отдели от него. Може би най-въздействащият разказ е „Източен вятър“, написан, когато авторката е деветнайсетгодишна. И той е за ограбването. В този случай неоскверненият рай е остров, откъснат от света, населен с миролюбиви хора, плод на роднински бракове, които са доволни да живеят „сляпо, блажено като деца“. Гътри и Джейн са „нехайни към желанието“ и всичко е наред, докато вятърът не се променя „като демон, развилнял се на острова“, или като змей, или като първия порив на сексуалността, и не довява от изток платноход, натоварен с моряци и бренди. Разбужда се похотта и когато Джейн усеща „невероятна тръпка“, тя се извръща да провери дали съпругът й е забелязал, „за пръв път обзета от вина“. Разказът завършва с насилие, когато девствената земя се оказва раздирана от опустошителна плътска страст, която не остава ненаказана.

Разбуждането на сексуалността е също толкова неловко и в разказа „Домашен котак“, в който съзрялата девойка, недоумяваща, се оказва лишена от закрилата на майка си, започнала да я възприема като съперница. Този път става дума за Мюриъл дю Морие, майката на Дафни, чието убедително документирано нееднозначно отношение към средната й дъщеря помрачнява мастилото на листа и весело изречената реплика: „С всеки изминал ден все повече заприличваш на майка си. Не е ли чудесно и за двете ви“, всъщност звучи като проклятие.

Много от тези разкази са написани между суровите стени на Канън Хол, семейната къща в Хампстед, където Дафни дю Морие живее до двайсет и втората си година. Дори и след като установява, че единственият лек за неукротимата й енергия е да й позволят да остане във Фоуи да пише, близките й очакват от нея да се върне в Лондон в края на ваканцията. Там тя ще посрещне ограничаването на свободата си с огромно негодувание и както пише в мемоарите си „Аз като млада“, започва да възприема всички като през „мъгла от ненавист“, нахлула в разказите от настоящия сборник толкова осезаемо, че човек почти дочува как гласът на писателката приглушено ругае между редовете (нещо, за което би могъл да свидетелства всеки, помъчил се да пише в лоното на семейството си). „Лека нощ, скъпа“, пожелава героинята в „Болката отшумява“ на своята съкрушена приятелка, „целуна я нежно и потупа подутото и осеяно с червени петна лице, което предизвикваше у нея безумно желание да се разсмее“.