Горкичката, цял ден ли беше писала писма? Лицето й беше бледо и изопнато. Защо изглеждаше толкова нещастна, за бога? Не се ли радваше, че се е върнал?
— Виж — заекна глуповато той, — донесох ти азалия.
Тя не се усмихна, почти не погледна цветето.
— Благодаря — отвърна глухо.
Колко предсказуемо от негова страна, колко безчувствено и безсмислено. Никога ли нямаше да я разбере? Да не си въобразява, че може да излезе и да се забавлява, след като е разбил сърцето й, а после да се прибере и да поднесе това цвете като предложение за примирие? Представяше си какво си е помислил. „А, трябва само да й купя цвете и да я целуна и тя ще забрави случилото се сутринта.“
Само да беше толкова лесно! Отношението му я нараняваше, причиняваше й неизмеримо страдание. Той беше безсърдечен, напълно лишен от деликатност.
— Харесва ли ти? — попита той като разглезено дете.
Защо й беше купил проклетото нещо? Страданието му по време на обяда, мъчителното му нетърпение в таксито не означаваха нищо за нея. Пълен провал.
Азалията изглеждаше глупаво и претенциозно в голямата си саксия. В магазина му се бе сторила съвсем различна. Сега му се присмиваше, цветът беше просташки, твърде наситенорозов. Изобщо, противно цвете. Дори не ухаеше. Щеше му да го стъпче на земята.
— За в бъдеще ще ти стане навик да ми носиш по един спомен за всеки път, когато ме нараниш, така ли? — попита тя.
Ненавиждаше се, мразеше се заради тези думи, страшно й се искаше да беше изрекла нещо друго. Обстановката беше ужасна. Не можеха ли пак да станат, каквито си бяха преди? От него се очакваше само да направи първата крачка. Обаче думите й го жегнаха, тя просто не го слушаше.
— Мили боже! — провикна се той. — Няма да има друг път. Приключвам с тази проклета история, край. Разбираш ли?
Излезе от стаята и напусна къщата. Вратата хлопна зад гърба му.
„Но аз нямах това предвид — помисли си той, — изобщо нямах това предвид.“
Безизходица
Вече седем години беше сгоден за нея и усещаше, че не може да чака повече. Човешката издръжливост беше подложена на изпитание до краен предел. Седем години й беше държал ръката до оградата в полето, но вече започваше да му идва до гуша.
Смяташе, че животът не се свежда само до тези неща.
Да, наистина, имаше време, когато дори само ако я зърнеше от разстояние, седмици наред трепереше трескаво, само да минеше покрай нея на тенис корта, рухваше психически.
Тези безумия бяха останали далеч в миналото. Вече беше на двайсет и четири, не на осемнайсет. Иронично се питаше какво би сторил Наполеон, ако някой му подари кутия с оловни войничета. Струваше му се, че Сюзан Ланглан2 би се възпротивила, ако навремето я бяха принудили да играе федербал или бадминтон.
Беше сериозен, беше отчаян, беше много влюбен.
Да й пожелава лека нощ в девет и половина вечерта бе съвременното съответствие на страховитите мъчения на испанската инквизиция. В такива мигове краката му се изкривяваха навън, пръстите му дращеха във въздуха и езикът му залепваше за мъжеца.
Тихо стенание се надигна в гърлото му и го обзе желание да се покатери по някоя стена. Явно бракът беше единственото решение… С алено лице, свити на юмруци ръце и стиснати челюсти той направи изявление пред баща й:
— Господине — заяви, — не издържам повече, трябва да се оженя.
Бащата го огледа от глава до пети.
— Вярвам, че е така — отговори, — но това няма нищо общо с мен. За младеж с твоя нрав аз лично съм поддръжник на дългите годежи. Сгоден си вече седем години. Защо не се споразумеем за още седем?
— Господине, не мога да чакам повече. Когато се погледнем, чувстваме…
По-възрастният мъж го прекъсна безцеремонно:
— Изобщо не ме интересува какво чувствате. В състояние ли си да издържаш съпруга?
— Не… да… поне. Ще си намеря работа.
2
Легендарна френска тенисистка по прякор Божествената, с активна кариера на корта през периода 1912–1926 г., когато печели 30 титли на турнири от Големия шлем — Б.пр.