— Умееш ли да правиш нещо?
— Мога да човъркам колите.
— Разбирам. Това достатъчно ли е да я направи щастлива?
— Ами донякъде…
— Смяташ, че ще ощастливиш едно момиче, при положение че нямаш пари, нямаш работа, нямаш квалификация и единственото ти умение е да си служиш с гаечния ключ.
— Господине, аз…
— Прекрасно. Повече нищо няма да кажа. Дъщеря ми е на двайсет и четири, може да постъпва както пожелае. Ще платя сватбата ви, но след това нито един от двамата няма да получи от мен нито пени. Работи! Имам чувството, че бракът ви ще бъде успешен.
— Господине, може ли… ще позволите ли…
— Да, а сега се омитай.
Сватбата беше хубава като всяка друга. Имаше църковни камбани, бяла рокля, було, портокалови цветчета и „Глас се тих разнесе над Едем“3.
Младоженецът се препъна, замота се несръчно с пръстена, забрави си репликите и гледаше булката така, все едно е парче шоколад, а той — пекинез.
Имаше шампанско, речи и сълзи, а следобедът приключи насред облак от конфети и нечия стара обувка4. Булката и младоженецът отпътуваха само с пет лири, няколко куфара и един Остин седем, взет назаем.
Единствената им мебел беше палатката.
— Скъпа моя — призна той, — не мога да си позволя да те заведа в крайморски хотел даже за уикенда. Ще се наложи да спим под звездите.
Булката се оказа по-практична от него:
— Ще отидем до Лондон с наетата кола — отговори тя, — а там ще си намерим квартира и работа. Обаче преди това трябва да имам меден месец. Да го прекараме в палатката, с която ходех на детски лагер.
Той реши, че това е най-романтичната идея, хрумвала някога на човек. Изкиска се странно и размаха ръце:
— С теб ще се чувствам в рая дори в свинарник, обаче ти в палатка…
— Луната ще грее — въздъхна тя, — дърветата ще шумолят и потокът ще ромоли.
— Ще убия някое животно на закуска — провикна се той пресекливо — и ще си го изпечем на бумтящия огън. А ти можеш да се загърнеш с кожата, за да се предпазваш от студа.
— Не забравяй, че е юни — побърза да уточни тя — и ще бъдем просто на общинската мера на Бъркамстед.
— Колко си прекрасна, скъпа!
— Наистина ли?
Остинът заподскача по провинциалните пътища.
Вечерта стигнаха до обширна пустош — нямаше какво друго да бъде, освен тяхното местоназначение.
— Не бива да разпъваме палатката твърде близо до пътя — каза той. — Искам да чувствам, че съм само с теб, на километри от цивилизацията, и че край нас има само преплетен прещип.
— А как колата ще стигне дотам без път? — попита тя.
— Ще я оставим край пътя и ще се отправим пеша ей към онези дървета. Аз ще нося палатката на гръб.
— Приличаш ми на първобитен дивак, страстен и необуздан — каза му тя.
— И така се чувствам, скъпа.
Стъмни се, докато си намерят подходящо място за лагеруване, и имаха мъчнотии при опъването на палатката, която накрая остана леко килната надясно и изглеждаше като реликва от отминала епоха.
— Приличаме на номади — подметна тя неопределено с пълна с консервирано месо уста. Беше студено и й се искаше да има по-топло палто.
— Не е ли прекрасно? — попита той, мъчейки се да строши гърлото на бутилка джинджифилова лимонада. Беше забравил отварачката.
След вечеря седнаха пред плющящата палатка и зачакаха луната, която така и не изгря. Грамадни облаци прелитаха по небето.
— Скъпа — прошепна той, — като си помисля, че седем години чакахме това. Най-сетне сме сами заедно, наистина сами. Не издържах повече.
— Нито пък аз. Преживявал ли си нещо по-романтично?
Поседяха още няколко минути.
— Мисля да вляза в палатката — каза тя.
Хлътна вътре, а той остана да изпуши една цигара.
Краката му се подгъваха и ръцете му трепереха. „Това е най-красивият миг от живота ми“, помисли си той.
Неочакван порив на вятъра разроши косата му. Сред дърветата нещо забоботи и грамадният облак, надвиснал над главите им, сякаш изригна светкавично и безшумно.
— Скъпи — тихо го повика тя. Той влезе на пръсти вътре. Още един порив на вятъра профуча по поляната, следван от дъждовна пелена.
Десет минути по-късно палатката падна.
По небето плъзна сива зора. Прокъсаните остатъци от бяло платно зловещо плющяха на вятъра като разкъсаните дрипи на отдавна починал изследовател. Младият мъж чукаше колчетата с непоколебимото упорство на великите хора.
4
Традицията да се връзват стари обувки за колата на младоженците произлиза от по-стария обичай бащата на булката да дава на новия й съпруг нейни стари обувки като знак, че му предава отговорността за нея. — Б.пр.