— Ти нямаш никаква представа от тази работа — заяви татко, — да не говорим колко струва обучението. — Освен това ще трябва да живееш в Лондон самичка. Няма да стане!
Записах се в курса за секретарки само за да си имам дипломата, но не се отказах напълно от сцената. Според мен никой от нас нямаше бъдеще в Истборн. Татко още беше закотвен в адвокатската кантора, мама се туткаше у дома и всичко това дотолкова стесняваше кръгозора им, че не получаваха нищо от живота. Обаче ако се преместеха да живеят в Лондон, щяха да си създадат много нови интереси. Татко щеше да гледа футболни мачове през зимата и крикет през лятото, а мама можеше да посещава концерти и картинни галерии. Сега, когато леля Мадж бе на доста понапреднала възраст, сигурно се чувстваше самотна в къщата си във Виктория. Можехме да обединим усилия с нея и да й помогнем, като й гостуваме срещу заплащане.
— Знаеш ли — казах на мама една вечер, — татко скоро ще трябва да се пенсионира, а аз се притеснявам как ще успяваш да поддържаш къщата, когато това стане. Ще се наложи да освободим Флорънс, аз ще трябва по цял ден да работя и да си изпочупвам пръстите от тракане по клавишите, а вие двамата ще се окажете затворени вкъщи и единственото ви развлечение ще е да извеждате Принс на разходка.
Принс беше кучето ни, което остаряваше досущ като татко.
— Ами, не знам — отговори мама. — Още не е дошъл моментът баща ти да се пенсионира. Имаме достатъчно време за планове след година-две.
— Дано само някой друг да не начертае плановете вместо него — казах й. — Нямам доверие на тази Бети някоя си от кантората — твърде много си позволява, ако питаш мен.
Всъщност през последните няколко месеца татко изглеждаше изморен и аз се притеснявах за здравето му. Притиснах го още на следващия ден:
— Добре ли си, татко? — попитах го.
— Да, защо?
— Струва ми се, че си отслабнал през зимата — казах. — А и цветът на лицето ти не ми харесва.
Помня, че той отиде да се погледне в огледалото.
— Да, отслабнал съм. Не съм обърнал внимание.
— От известно време се безпокоя за теб — казах му. — Според мен трябва да отидеш на преглед. Понякога усещаш болка точно под сърцето, нали така?
— Мислех, че се дължи просто на лошо храносмилане.
— Възможно е — отвърнах със съмнение, — обаче, когато годинките напредват, никога не се знае.
Така или иначе, татко отиде на преглед и макар че като цяло се оказа здрав, имаше съмнения за язва и според лекаря кръвното му налягане беше високо. Ако не беше отишъл на преглед, може би никога нямаше да го установят. Татко се поразстрои, мама също, а аз обясних на татко, че няма да е честно нито към мама, нито към самия него да продължава да работи като досега. Не след дълго току-виж се разболял сериозно и получил инфаркт в кантората, а тогава един бог знае как щеше да свърши всичко. Освен това му обясних, че ракът в начален стадий не се проявява, затова няма гаранция, че не е болен и от това.
А междувременно заминах за Лондон да се срещна с леля Мадж, която все още си живееше сама в къщата близо до Уестминстърската катедрала.
— Не се ли страхува от крадци? — попитах я.
Тя отговори, че никога не се е замисляла по въпроса. Придадох си слисан вид.
— Значи е време да се замислиш. Направо се смръзвам от страх заради нещата, които чета по вестниците всекидневно. Винаги нападат възрастни жени, които живеят сами в големи старовремски къщи. Дано да имаш верига на вратата и никога да не отваряш, ако някой звънне след мръкнало.
Тя призна, че на съседната улица имало обир.
— Видя ли — казах, — бандитите ще плъзнат и в този квартал. Ако приемеш гости срещу заплащане и в къщата има мъж, нищо няма да се случи. Пък и както живееш така сама, току-виж си паднала и си счупила крак. Никой няма да те намери с дни.
Мисля, че ми отне три месеца да накарам милите хора — татко, мама и леля Мадж — да проумеят колко по-щастливи ще бъдат, ако обединят сили и заживеят заедно в къщата във Виктория. За татко това определено беше най-доброто решение, защото така щеше да е близо до болниците, ако здравето му се влошеше. Което и се случи на следващата година, но едва след като бях успяла да си намеря работа като дубльорка в един театър в Уест Енд.
5
Пиеса на ирландския драматург и политик Ричард Бринсли Шеридан (1751–1816), поставена за пръв път в театър „Дръри Лейн“ през 1777 г. — Б.пр.