Властите трябва да предприемат нещо за възрастните хора. Наистина е ужасно, повтарям го и на двете, че никой не се грижи за хората с крехко здраве. Изтъквам, че току-виж някоя от тях получи болки като татко, откарат я в болница и я оставят да лежи там седмици наред, вероятно без да й има нищо. Би трябвало да има пансиони с течаща студена и топла вода във всяка стая, столова и медицински сестри, така че възрастните хора да бъдат спокойни и да не се тревожат за себе си постоянно. Естествено, нямах нищо против да се откажа от сценичната си кариера, за да се грижа за тях, но откъде пари, за да издържам мама, след като леля Мадж си отиде?
Е, това беше през 1939 година, а те двете вече бяха достатъчно притеснени, така че сигурно си представяте какво настана, щом избухна войната и започнаха въздушните тревоги. „Най-напред ще бомбардират Виктория заради гарата“, казах им аз и за нула време изпратих и двете в Девъншър. Обаче ужасното беше, че пансионът в Ексетър, в който бяха отседнали, беше директно улучен от бомба. Загинаха на място, а къщата във Виктория остана непокътната. Живот, нали? Или по-точно смърт.
Толкова бях шокирана от трагичната смърт на мама и на леля Мадж, убити от една-единствена бомба, че получих нервен срив и заради това не ме мобилизираха, когато започнаха да изпращат момичета и млади жени в помощ на армията. Не ставах и за медицинска сестра. Започнах работа като секретарка на един мил стар и сляп милионер, за да се помъча да си възстановя силите. Той имаше голяма къща в Шропшър и направо няма да повярвате, че макар човекът всеотдайно да се привърза към мен, умря, без да ми остави нито пени.
В къщата се настани синът му, а съпругата му никак не ме харесваше, или по-скоро аз не я харесвах, така че когато войната в Европа приключи, реших да се върна в Лондон и отново започнах работа като секретарка при един журналист на Флийт Стрийт.
Докато работех за него, установих връзки с най-различни репортери и хора от вестниците. Ако си част от този свят, няма как да не чуваш клюки и разни подобни, колкото и да си дискретен — а мен никой не може да ме обвини в недискретност. Колкото и да е добросъвестен човек, старанието му да потуши някой скандал си има граници, а на мен не ми беше работа, дори да имах време, да проследявам всяка история до източника и да проверявам дали е вярна, или не. При всички слухове, които дочувах, най-доброто, което можех да направя, беше да настоявам, че това са слухове и че в никакъв случай не бива да бъдат разпространявани.
Докато работех за журналиста, се запознах с Кенет. Той беше другата половина на „Розанке“. Всеки знае кой е „Розанке“ — фирмата за висша мода или както там се нарича. Мисля, че ги поставят на трето място след челните десет. Хората и досега си мислят, че модната къща се ръководи от един човек, някакъв саможивец, затворен в абаносовата си кула, но истината е, че „Розанке“ е, или поне беше, Роуз и Кенет Собоунс. Начинът, по който бяха слели имената, е много хитроумен, не сте ли съгласни?
Роуз и Кенет Собоунс бяха брат и сестра, а аз се омъжих за Кенет. Признавам, че Роуз беше артистичната половинка на дуото. Тя измисляше дрехите и вършеше цялата творческа работа, а Кенет се грижеше за финансовата страна на бизнеса. Моят шеф журналистът притежаваше малък финансов дял от „Розанке“, но въпреки това имаше изгода да вкарва фирмата в клюкарските колонки, което той правеше много успешно. На хората им беше дошло до гуша от еднотипното облекло през военните години, а Роуз хитроумно подчертаваше женствеността, бедрата, гърдите и така нататък, и налагаше прилепналата линия. „Розанке“ бързо се издигна на върха, но несъмнено за това й помогна тласъкът, даден й от пресата.
Запознах се с Кенет на едно от техните модни ревюта — разбира се, бях влязла с журналистически пропуск. Посочи ми го един приятел журналист.
— Ето ти го „ке“-то от „Розанке“ — каза приятелят ми, — той държи опашката, няма спор — Роуз е мозъкът, а Кеш сумира цифрите, после дава чековете на сестра си.
Кенет беше хубавичък. Мъж от типа на Джак Бюканън6, или по-скоро Рекс Харисън7. Висок и рус, страшно обаятелен. Първото, което попитах, беше дали е женен, а моят приятел журналист отговори, че още не е паднал в капана. Той ме представи на Кенет и на Роуз — изобщо не си приличаха, нищо че бяха брат и сестра — и аз казах на Роуз какво шефът ми смята да напише за тях във вестника. Естествено, тя се зарадва и аз получих покана за парти, което тя организираше. И така от едно на друго… „Розанке“ не слизаше от новините и с всеки изминал ден се радваше на все по-голяма реклама.
6
Уолтър Джон Бюканан (Джак) (1891–1957), британски театрален и филмов актьор, певец, продуцент и режисъор. В продължение на три десетилетия е известен като въплъщение на очарователната светска личност — Б.пр.
7
Сър Реджиналд Кари Харисън (Рекс) (1908–1990), английски театрален и филмов актьор, носител на наградите „Оскар“ и „Тони“ — Б.пр.