Кит Рандъм продължи:
— Виждам какво си мислите, лицата ви са като сито. Не, не съм вавилонската блудница, нито пък проститутка от „Малкия Трианон“, който по някаква случайност не е филмова компания. Аз съм пътуващ цирк, първа братовчедка на забавата, в никакъв случай красавица, почти изрод. Но един ден преди години реших да не направя нито един мъж нещастен, а ужасно щастлив! Открих, че постоянно се опитвам да се наложа, което е грешка, надхвърляща въображението на повечето жени. Ако непрекъснато карате мъжа да губи, той ще ходи да играе голф и ще губи честно. Така поне може да компенсира. Затова започнах, преди две години в Плейсървил, преди три в Талъхаси и Канкъки, докато парата ми не се изчерпа. Каква е голямата ми тайна ли? Не съм играла на табла, не. Всичко се крие в губенето. Не разбирате ли? Научих се да лъжа и да губя. Мъжете харесват това. Знаят какво правиш, естествено, но се преструват, че не забелязват, и колкото повече губиш, толкова повече те обичат. После съзнаваш, че си ги вързала с обикновена стара самоунищожителна игра на карти или дама. Можеш да накараш мъжа да скача на въже, ако го убедиш, че е най-страхотният скачач на света. Така че продължаваш да губиш и откриваш, че през цялото време си печелила, когато мъжете ти подават шапките си на закуска, зарязват приказките за борсата и разговарят!
Стига сте шавали! Почти приключих. Ще си върнете ли своите полулюбими? Може би. А може би не. След година ще проверя дали сте си взели поука от този мой урок. Ще ви дам назаем онези изгубени, но сега намерени души и веднъж годишно ще идвам да видя дали губите както трябва, за да се научите да се смеете. Междувременно не можете да направите нищо. А сега, смятайте, че съм обявила началото на състезанието. Вървете си вкъщи. Печете сладкиши. Пържете кюфтета. Но няма да успеете. Сладкишите ви няма да се надигнат, а кюфтетата? Мъртви от самото начало. Защото ги месите на масата и убивате апетита на мъжете. И недейте да заключвате вратите си. Пуснете бедните животинчета да избягат.
— Приемаме битката! — едновременно извикаха трите и после, смутени от повторението, се запрепъваха по стъпалата на верандата.
Е, това всъщност бе краят. Нямаше война, нямаше дори стълкновение или престрелка. Жените се оглеждаха в пустите си стаи и тихо, на пръсти затваряха входните врати.
Но най-ужасно беше, когато един късен следобед в здрача се появиха трима непознати мъже и накараха жените да се скрият в къщите си, да заключат вратите и да надникнат през дантелените завеси.
— Отваряй де! — извикаха тримата мъже.
И чули гласовете, познати им от закуска, съпругите отключиха вратите, за да погледнат навън.
— Хенри Тийс?
— Робърт Джо Клемънтс, какво…
— Уилям Ралф Коулс, ти ли си?
— А ти кой, по дяволите, си мислиш, че е?
Съпругите им поразено зяпнаха останалите почти без коса същества.
— Боже мой — каза г-жа Тийс.
— Какво? — каза г-жа Клемънтс.
— Какво си направил с косата си?
— Нищо — отвърнаха тримата съпрузи. — Тя го направи.
Съпругите започнаха да обикалят около некръвните си роднини.
— Не можах да те позная — ахна г-жа Тийс.
— И не би трябвало!
Същото казаха и останалите.
После прибавиха:
— Харесва ли ти?
— Това не е човекът, за когото се омъжих — отговориха те.
— Ужас!
И накрая, почти в хор, макар и в различни къщи:
— Ще си смениш ли името, за да отговаря на прическата ти?
Последната вечер от месеца г-н Тийс беше заварен да си стяга багажа в спалнята на втория етаж. Г-жа Тийс здраво се вкопчи в бравата.
— Къде отиваш?
— По работа.
— Къде?
— Някъде.
— Ще се забавиш ли?
— Трудно е да се каже.
— Два дни? — попита тя.
— Може би.
— Три дни?
— Къде ми е синята вратовръзка? Онази с белите мишки?
— Никога не съм харесвала тази вратовръзка.
— Имаш ли нещо против да ми намериш синята вратовръзка с белите мишки?
Г-жа Тийс я намери.
— Благодаря ти. — Застанал пред огледалото, той я завърза на врата си. После се среса и оголи зъби, за да провери дали ги е измил добре.
— Четири дни? — попита тя.
— По всяка вероятност — отвърна той.
— Тогава седмица? — безумно се усмихна г-жа Тийс.
— Почти сигурно — заразглежда ноктите си г-н Тийс.
— Да се храниш добре, не само по някой сандвич на крак.
— Обещавам.