— И да се наспиваш!
— Ще се наспивам.
— И всяка вечер да ми се обаждаш по телефона. Взе ли си хапчетата за стомах?
— Няма да ми трябват.
— Винаги си имал нужда от хапчета за стомах. — Тя се втурна да ги донесе. — Просто си ги вземи.
Той ги прибра в джоба си. После взе двата си куфара.
— И всяка вечер да ми се обаждаш по телефона — повтори г-жа Тийс.
Той слезе по стълбището, тя го следваше по петите.
— И да не стоиш на течение.
Г-н Тийс я целуна по челото, отвори вратата, излезе и затвори.
Почти в същия миг, така че не можеше и дума да става за съвпадение, полудели от жизненост, г-н Коулс и г-н Клемънтс изскочиха от къщите си, като рискуваха да си счупят краката или глезените, за да са свободни, и се втурнаха на улицата, където едва не се сблъскаха с г-н Тийс.
Всеки погледна към лицата и багажите на другите двама и тримата хорово извикаха:
— Къде отиваш?
— Какво е това?
— Куфарът ми.
— Чантата ми.
— Багажът ми!
— Съзнавате ли, че се срещаме на улицата за пръв път от Вси светии преди двайсет години?
— По дяволите, днес наистина е Вси светии!
— Да! За какво? За измама или празник?
— Да вървим и да видим!
И без да имат нужда от карта, те безпогрешно и с войнишка отсеченост завиха и се втурнаха към циментовия двор на Кит Рандъм, като вдигаха искри с токовете на обувките си.
През следващата седмица звуците, които отекваха в дома на Кит Рандъм, спокойно можеха да идват от зала за боулинг. Само след няколко дни трима различни съпрузи пристигнаха в девет, десет и после в дванайсет и десет през нощта, широко усмихнати, сякаш с фалшиви целулоидни зъби. Трите различни съпруги провериха дъха им за течна храна, но усетиха само остър мирис на мента, защото мъжете благоразумно бяха нажабурили устите си на улицата преди да се изправят пред своите благоверни.
Ами пренебрегнатите и оскърбени съпруги? Какви кулинарни битки поведоха те? Какви контраатаки последваха? И имаше ли победи?
Проблемът бе, че съпрузите отстъпваха и после се втурваха да изпуснат нажежената атмосфера от дома си. Оставаше само студен въздух и трите жени се появяваха от ледените си блокове, замразени в корсетите си, с каменен поглед и усмивка, която караше приборите на масата да се покриват със скреж. Горещото печено се втвърдяваше и замръзваше само две минути след като е напуснало фурната. Когато вдигаха стеснителен поглед от все по-редките си обеди и вечери, съпрузите бяха посрещани от стъклени очи, като онези на витрината в магазина за очила посред нощ, и от смях, отекващ във финия порцелан като смъртоносно дрънчене.
И тогава най-после дойде момент, в който на три маси бяха поднесени три вечери под светлината на свещи, и никой не се прибра у дома, и свещите изгоряха докрай, докато оттатък улицата кънтяха конски подкови или, ако човек се заслушаше по-внимателно, Ал Джонсън пееше „Безмилостната Хана, най-хубава в Савана, ако не броим и Нови Орлеан“. Това накара трите съпруги да преброят приборите, да наточат ножовете и да си изпият „Лекарството за жени на Лидия Пинкъм“ много преди залез-слънце.
Но чашата преля, когато една необичайно гореща за сезона есенна вечер мъжете се втурнаха под струите на градинските пръскачки и видели съпругите си на прозореца, извикаха:
— Ела тук, водата е чудесна!
Трите жени бясно затръшнаха прозорците.
С което събориха пет саксии, подплашиха шест котки и накараха десет кучета да завият към безлунното небе.