В центъра на Мидуич има триъгълна поляна, украсена от пет бряста и езерце с бяла ограда. Паметникът на войната стои в ъгъла откъм църквата, а по страните на поляната са наредени самата черква, жилището на пастора, ханът, ковачницата, пощата, магазинът на мисис Уелт и няколко селски къщи. Селцето се състои всичко от около шейсет къщи и къщички, селската община, Кайл Мейнър и Чифлика.
Черквата беше предимно в английски стил, но с нормандска западна порта и купел. Жилището на пастора бе георгианско; чифликът — викториански. Кайл Мейнър имаше тюдориански основи, с множество по-късни присадки. Къщите показваха повечето стилове, съществували между двете Елизабети, но по-нови дори от последните две къщи на Околийския съвет бяха утилитарните крила, добавени към Чифлика, когато Военното разузнаване го взе за изследвания.
Съществуването на Мидуич никога не е било обяснено убедително. То никога не е заемало стратегическо положение, за да държи пазара, нито е било на възлов път от някакво значение. Появило се е в някакъв неизвестен момент просто, за да съществува. В Книгата на всеанглийските владения е отбелязано като селце и не е помръднало много от това, защото епохата на железниците го е отминала, както и автобусните линии и дори въздушните канали.
Доколкото е известно, то не лежи на никакви ценни минерали; нито едно началническо око не видя в него удобно място за летище или полигон за стрелба, или военно училище. Само Военното разузнаване се намеси, но преустройството на Чифлика оказа слабо въздействие върху живота на селото. Мидуич живееше — или по-скоро бе живяло и дремало върху добрата почва на идиличната незабележимост — хиляда години; и нямаше, до късната вечер на 26-и септември, никаква причина това да не продължи и през следващото хилядолетие.
Не трябва да се смята, обаче, че Мидуич въобще нямаше история. Селцето имаше своите мигове. През 1931 година то станало център на неоткрит шап. През 1916 година един заблуден цепелин хвърлил бомба, която паднала в разорана нива и за щастие не избухнала. А преди това се прочуло — е, поне в баладите, — когато Черният Нед, второкласен разбойник, бил застрелян на стъпалата на кръчмата „Коса и Камък“ от Сладура Роли Паркър, и макар че този жест на порицание май бил по-скоро от личен, отколкото от обществен характер, въпреки това бил силно възхваляван в баладите на 1768 година.
После, също така, се състояло и сензационното затваряне на съседното абатство Сейнт Акиъс и преразпределението на братята, по причини, които били предмет на периодични местни предположения, откакто станало събитието през 1493 година.
Други случки включват настаняването на конете на Кромуел в черквата и едно посещение на Уилям Уърдзуърт, който бил вдъхновен от развалините на абатството да напише един от своите най-рутинни похвални сонети.
С тези изключения, обаче, описаното време сякаш е преминавало над Мидуич без нито една вълничка.
Нито пък неговите жители — с изключение може би на някои от младите в тяхното кратко предбрачно суетене — са живели другояче. Наистина, като се изключат викарият и жена му, семейство Зелъбай и Кайл Мейнър, докторът, местната медицинска сестра, ние и, разбира се, изследователите, повечето от тях са живели тук в безброй поколения с кротка непрекъснатост, която се бе превърнала в право.
През деня на 26-и септември като че ли не е имало признаци за някакво предзнаменование. Може би мисис Брант, жената на ковача, наистина е усетила следа от безпокойство при вида на девет свраки в една нива, както съобщила по-късно; и мис Огъл, пощаджийката, може да е била разтревожена предната нощ от сън с уникално огромен прилеп-вампир; но, ако е така, много е жалко, че поличбите на мисис Брант и сънищата на мис Огъл трябва да са били толкова чести, че са свели до нула тяхната предупредителна стойност. Няма нищо друго което да подсказва, че в този понеделник до късно през нощта в Мидуич е имало нещо особено. Така, както фактически се оказа, когато Джанет и аз се връщахме от Лондон. При това, на 27-и във вторник…
Ние заключихме колата, прескочихме портата и тръгнахме през стърнището, като се придържахме към живия плет. Когато той свърши, стигнахме до друго стърнище и се отправихме наляво по него, леко нагоре. Беше голяма нива с хубав жив плет в далечния край и трябваше да продължим наляво, за да намерим врата, която да прескочим. Като прекосихме наполовина пасището отзад, стигнахме най-горната част на височинката, откъдето се разкри поглед към Мидуич — през дърветата не се виждаше много от него, но забелязахме две струйки сивкав дим, които бавно се издигаха и шпилът на черквата, щръкнал над брястовете. Видях също и в средата на следващата нива четири-пет легнали крави, явно заспали.