— Наистина ли? — възкликна Зелъбай. Смяташе въпроса за приключен. — Да, напълно сте прав. Тя беше тук на вечеря. И двамата бяхте — добави той с триумф.
— Да — каза Алън, вчепкал се решително в своя шанс и запердаши напред със съобщението си, съзнавайки печално, че камък върху камък не бе останал от приготвените му фрази, но все пак се справи някакси. Зелъбай слушаше търпеливо, докато Алън най-после залитна към заключение с думите: — Така че се надявам, сър, че няма да възразите да бъдем официално сгодени — и при това очите му леко се разшириха.
— Драги мой, вие надценявате моето положение. Ферълин е разумно момиче и не изпитвам каквото и да е съмнение, че до сега тя и нейната майка знаят всичко за вас и са стигнали заедно до добре обмислено решение.
— Но аз никога не съм и виждал мисис Холдър — възрази Алън.
— Ако бяхте я виждали, щяхте да имате по-добра представа за положението. Джейн е голяма организаторка — каза му мистър Зелъбай, като благосклонно гледаше една от снимките на камината. Той стана. — Е, добре, вие изпълнихте своята роля твърде похвално. Значи и аз трябва да се държа така, както Ферълин би сметнала за подходящо. Бихте ли се погрижили да съберете компанията, докато извадя бутилката?
След няколко минути с жена си, дъщеря си и бъдещия си зет, струпани край него, той вдигна чаша.
— Нека пием сега — обяви Зелъбай, — за съединяването на две нежни души. Вярно е, че институцията на брака, както е обявена от църквата и държавата, изразява едно подтискащо механистично отношение към партньорството — всъщност, нещо като Ноев ковчег. Човешкият дух, обаче, е твърд и доста често се случва любовта да оцелее в това грубо институционно пренебрежение. Нека се надяваме, следователно…
— Татко — прекъсна го Ферълин, — минава десет, а Алън трябва да се върне навреме в лагера, иначе ще бъде разжалван или нещо такова. Трябва да кажеш само „пожелавам ви дълъг живот и щастие“.
— О — изненада се мистър Зелъбай. — Сигурна ли си, че това е достатъчно? Изглежда твърде кратко. Обаче ако го смяташ за подходящо, казвам го, скъпа. Казвам го от все сърце.
И го каза.
Алън остави празната си чаша.
— Страхувам се, че Ферълин е права, сър. Вече трябва да тръгвам — рече той.
Зелъбай кимна съчувствено.
— Сигурно е уморително време за теб. Още колко ще те държат?
Алън каза, че се надява да се освободи от армията след три месеца. Зелъбай отново кимна.
— Надявам се, че преживяното там ще се окаже ценно. Понякога съжалявам, че на мен самия ми липсва. Прекалено млад за едната война, вързан за бюро във Военното разузнаване по време на следващата. Нещо по-активно би било за предпочитане. Е, лека нощ, драги мой. Това е… — той се спря, връхлетян от внезапна мисъл. — Драги мой, знам, че всички те наричаме Алън, но май не ми е известно другото ти име. Може би трябва да оправим това.
Алън му го каза и те отново си стиснаха ръцете.
Когато излязоха с Ферълин в коридора, той видя часовника.
— Господи, трябва да побързам. Ще се видим утре, мила. Шест часа. Лека нощ, сладурче.
Те пламенно, но набързо се целунаха на прага и Алън хукна надолу по стълбите. Вмъкна се в малката червена кола, паркирана на алеята, моторът запали и изрева. Той махна за последен път и с гейзер от камъчета под задните гуми излетя напред.
Ферълин гледаше как стоповете мъждукат и изчезват. Тя се вслушваше, докато първоначалният рев се превърна в далечно бръмчене и затвори входната врата. По пътя си обратно към кабинета забеляза, че часовникът показваше десет и петнайсет.
Тогава, в десет и петнайсет, в Мидуич все още нямаше нищо необичайно.
Със заминаването на колата на Алън спокойствието отново се установи над общността, която в общи линии бе заета с приключването на безметежен ден в очакване на едно не по-малко безметежно утро.
Много от прозорците на къщите още хвърляха жълти лъчи в меката вечер, където блещукаха във влагата на дъжда, превалял преди това. Приливите на гласове и смях, които от време навреме заливаха селцето, не бяха местни. От няколко дни насам те произлизаха от добре ръководената публика на едно отдалечено на километри заведение и образуваха просто фон, на който повечето от селото се приготвяха за сън. Много от твърде младите и твърде старите вече бяха ходили там, и съпругите сега пълнеха шишетата си с топла вода1.
Последните посетители, които се кандардисваха да си отидат от кръчмата „Коса и камък“, поспираха за няколко минути, за да свикнат с тъмнината и тръгнат по пътя си, и към десет и петнайсет всички освен един Алфред Уейт и някой си Хари Кранхарт, които бяха заети в спор за торовете, бяха пристигнали в домовете си.
1
Намек за прочутата книга на Джордж Майкс „Как да бъдеш чужденец“, в която се казва, че докато хората на континента се занимават със секс, англичаните го заместват с бутилка топла вода — бел.пр.