Предстоеше само още едно от събитията на деня — минаването на автобуса, който щеше да върне най-смелите духом от тяхната вечер в Трейн. Когато и това приключеше, Мидуич можеше най-после да се приготви за сън.
В жилището на свещеника в десет и петнайсет мис Поли Ръштън си мислеше, че ако си бе легнала преди половин час, щеше да се наслаждава на книгата, която сега лежеше изоставена на коленете й, и колко по-приятно би било това, отколкото да слуша настоящото състезание между чичо си и леля си. Защото от едната страна на стаята чичо Хюбърт, преподобният Хюбърт Лийбъди, се опитваше да слуша по трета програма беседа върху дософокловата концепция за Едиповия комплекс, докато от другата жена му, леля Дора, говореше по телефона. Мистър Лийбъди, решил, че обучението не бива да бъде удавено от празни приказки, вече бе увеличил силата на звука с две степени и все още имаше още четирийсет и пет градуса от обиколката на копчето в резерв. Той не би могъл да бъде упрекван, че и през ум не му минаваше да си помисли, че поразяващото го като особено безсмислено женско дърдорене, би могло да се окаже важно. Нито пък някой друг би си помислил.
Разговорът беше с Южен Кенсингтън, Лондон, където някаква мисис Клюи търсеше подкрепа от своята доживотна приятелка мисис Лийбъди. В десет и шестнайсет тя бе стигнала до същината на въпроса.
— Сега ми кажи, Дора — и не забравяй, че искам твоето честно мнение: Мислиш ли, че в случая на Кати трябва да бъде бял атлас или бял брокат?
Мисис Лийбъди се запъна. Положително това беше въпрос, където думата „честно“ беше относителна, и бе много неделикатно от нейна страна, меко казано, да построи своя въпрос без всякакви доловими отклонения. Вероятно атлас, мислеше мисис Лийбъди, но се двоумеше дали да рискува такова дългогодишно приятелство заради едно предположение. Тя се опита да изклинчи.
— Разбира се, за една много млада булка… но пък човек не може да нарече Кати чак пък много млада булка, може би…
— Не е много млада — съгласи се мисис Клюи и зачака.
Мисис Лийбъди пустосваше настойчивостта на приятелката си, а също и радиопрограмата на мъжа си, които правеха мисленето и финеса трудни.
— Е — каза тя най-после, — и двата са прелестни, разбира се, но за Кати мисля, че наистина…
На което място гласът й внезапно спря…
Далече в Южен Кенсингтън мисис Клюи нетърпеливо раздруса слушалката и си погледна часовника. След това избра нула.
— Искам да се оплача — каза тя. — Току-що бях прекъсната по средата на извънредно важен разговор.
Телефонистът й каза, че ще се опита да я свърже отново. След няколко минути се призна за победен.
— Изключително неефикасни сте — каза мисис Клюи. — Ще подам писмено оплакване. Отказвам да платя дори за минута над истинския разговор — всъщност, не виждам защо изобщо да плащам при дадените обстоятелства. Прекъснаха ни точно в десет и седемнайсет.
Мъжът в централата й отговори с официална тактичност и си отбеляза времето за справка — 22 ч. 17 м. на 26-и септ…
ГЛАВА ТРЕТА
МИДУИЧ СИ ПОЧИВА
След десет и седемнайсет тази вечер информацията за Мидуич става епизодична. Телефоните му замлъкват. Автобусът, който е трябвало да мине през него, не успява да стигне до Стоуч, и камион, тръгнал да търси автобуса, не се връща. Съобщение от Кралските въздушни сили се получава в Трейн за някакъв неидентифициран летящ обект, не, повтаряме, не служебна машина, уловена от радар в района на Мидуич, вероятно осъществяващ принудително кацане. Някой в Опли съобщава за пожар в къща в Мидуич, за който очевидно нищо не е направено. Уредът за повикване при пожар в Трейн е изключен и след това не е предавал никакви съобщения. Полицията в Трейн изпраща кола да открие какво е станало с противопожарната инсталация и колата също тихомълком изчезва. Опли съобщава за втори пожар и пак, след като явно нищо не е направено, позвъняват на полицая Гоби от Стоуч и го изпращат с велосипеда му в Мидуич; и за него повече нищо не се чува…
Зората на 27-и е нещо като мърляви парцали, накиснати в помия, със сивкава светлина, процеждаща се между тях. Въпреки това в Опли и Стоуч петлите кукуригат, с другите птици го посрещат по по-мелодичен начин. В Мидуич, обаче, никакви птици не пеят.
В Опли и Стоуч, както и на други места, скоро към будилниците започват да се протягат ръце, за да ги накарат да млъкнат, но в Мидуич те си звънят, докато се изтощят.
В другите села хора със сънливи очи напускат къщите си и срещат колегите си на работа със сънливо „добро утро“; в Мидуич никой никого не посреща.