Чукачът подаде зъби от червеникавата си брада и лъхна на водка.
— Удоволствието беше изцяло мое.
Мъглата, обгърнала гората Мирквид, беше гъста и имаше неправилна форма, наподобяваща къс бита сметана, сложена върху парче торта от безумна готвачка. Тази мъгла напомняше на Гералт за Брокилон — гората на дриадите често биваше обхваната от такива гъсти защитни и камуфлажни магически изпарения. Подобно на Брокилон, и тук я имаше благородната и страховита атмосфера на гората — тук, в покрайнините й, състоящи се предимно от елши и букове.
И, съвсем както в Брокилон, в самия край на гората, на застлания с листа път, Гералт за малко да се спъне в някакви трупове.
Зверски закланите хора не бяха друиди, нито пък нилфгардци, със сигурност не влизаха и в бандата на Славея и Ширу. Още преди Гералт да успее да види контурите на фургоните в мъглата, той си спомни, че Регис беше споменал за някакви пилигрими. Явно поклонението не беше приключило по най-удачния начин за някои от тях.
Неприятната смрад на изгоряло и сажди във влажния въздух ставаше все по-осезаема. Тя му сочеше пътя. Скоро към нея се присъединиха и гласове. Викове. И фалшива, мяукаща музика на гусла.
Гералт ускори крачка.
Върху разкаляния от дъжда път имаше фургон. До колелата му бяха проснати поредните трупове.
Един от бандитите вилнееше във фургона, изхвърляйки на пътя предмети и вещи. Друг държеше разпрегнатите коне, трети сваляше от един убит пилигрим шубата му от лисича кожа. Четвъртият терзаеше с лъка някаква гусла, явно намерена сред вещите на пилигримите. Не успяваше да изтръгне нито един чист звук.
Какофонията помогна — заглуши крачките на Гералт.
Музиката спря рязко, струните на гуслата изстенаха сърцераздирателно, разбойникът рухна върху листата и ги обагри с кръв. Хваналият конете бандит не успя дори да извика — сихилът преряза гърлото му. Третият не успя да скочи от фургона — строполи се, крещейки, с разсечена бедрена артерия. Последният успя да извади меча си от ножницата. Но не можа да го вдигне.
Гералт забърса с палец кръвта от бузата си.
— Да, момчета — подхвърли той в посока към гората и миризмата на дим. — Това е било глупава идея. Не е трябвало да слушате Славея и Ширу. Трябвало е да си останете вкъщи.
Скоро се натъкна на нови фургони и нови убити. Сред множеството съсечени и заклани пилигрими лежаха друиди с окървавени бели роби. Димът от вече недалечния пожар се стелеше ниско над земята.
Този път разбойниците бяха по-бдителни. Той успя да завари неподготвен само един, зает със свалянето на евтините пръстени и гривни от окървавените ръце на една убита жена. Без да се замисля, Гералт съсече бандита. Останалите — разбойници и нилфгардци — веднага се развикаха и се нахвърлиха върху него.
Той отскочи към гората, към най-близкото дърво, така че дънерът да защитава гърба му. Но разбойниците още не бяха дотичали при него, когато затропаха копита и от гъсталака и мъглата изскочи огромен кон, покрит с чул, върху който имаше поле от редуващи се червени и златисти квадратчета. Ездачът върху коня беше в пълно въоръжение, със снежнобяло наметало и шлем с клюнообразно решетъчно забрало. Преди бандитите да осъзнаят какво става, рицарят вече сечеше с меча си наляво и надясно. Лиснаха фонтани от кръв. Зрелището беше впечатляващо.
Обаче, Гералт нямаше време да се заглежда, към него вече се бяха приближили двама — разбойник с вишнева салтамарка и черен нилфгардец. Разбойникът се разкри при атаката си и вещерът го съсече през лицето. Нилфгардецът, виждайки как излитат зъбите на партньора му, си плю на петите и изчезна в мъглата.
Гералт за малко да бъде стъпкан от коня с чула на квадратчета, който профуча покрай него без ездача си.
Вещерът незабавно се насочи към мястото, откъдето се чуваха викове, ругатни и дрънчене на оръжия.
Трима бандити бяха свалили рицаря с бялото наметало от седлото и сега се опитваха да го довършат. Единият, разтворил крака на ширината на раменете си, размахваше брадва, вторият нападаше с меч, а третият, дребен и червенокос, скачаше като заек наоколо, търсейки незащитено място, през което да промуши рохатината21 си. Поваленият на земята рицар мърмореше нещо нечленоразделно във вътрешността на шлема си и отбиваше ударите с щита си, който държеше и с двете си ръце. След всеки удар на брадвата щитът се спускаше все по-надолу. Беше ясно — още един-два такива удари, и вътрешностите на рицаря ще бликнат от всички отвори на бронята му.
Гералт се добра с три скока до мелето, съсече през врата подскачащия червенокоско с рохатината и с широк замах уцели в корема онзи с брадвата. Рицарят, въпреки явно пречещата му броня, заби ръба на щита си в коляното на третия разбойник, после го измлати три пъти в лицето така, че по щита плисна кръв. Надигна се някак на колене и заопипва земята, търсейки меча си, жужейки като огромен метален търтей. В този момент забеляза Гералт и застина.