— Палете огъня! — заповяда фламиниката. — Досадно е, вещерю, но така трябва. Ние, друидите, ценим живота във всичките му форми. Но да се дари живота на престъпник е просто глупост. Престъпниците ги възпира само ужасът. Затова аз ще им дам пример за ужас. Много се надявам, че няма да ми се налага да повтарям този пример.
Друидите моментално поднесоха съчките, кладата се разгоря, огънят я обви. Изтръгващите се от Върбовата жена ревове и вопли караха косите да се изправят. Разбира се, не беше възможно да се чуе нищо в усилващия се пукот на огъня и в какофонията, но на Гералт му се стори, че различава отчаяното хриптене на Славея и високите, изпълнени с болка викове на полуелфа Ширу.
„Той беше прав — помисли си вещерът, — смъртта невинаги е еднаква.“
А после — далеч не веднага — кладата и Върбовата жена най-накрая избухнаха в ада на бушуващия огън, в който не можеше да оцелее нищо.
— Медальонът ти, Гералт — каза застаналата до него Ангулеме.
— Какво? — изкашля се той, прочиствайки свитото си гърло. — Какво каза?
— Сребърният ти медальон с вълка. Беше в Ширу. Сега си го изгубил завинаги. Разтопил се е в тази огнена стихия.
— Какво да се прави — отвърна вещерът след кратко мълчание, гледайки в светлосивите очи на фламиниката. — Аз вече не съм вещер. Престанах да съм вещер. На Танед, в Кулата на чайката. В Брокилон. На моста над Яруга. В пещерата под Горгона. И тук, в гората Мирквид. Не, сега вече не съм вещер. Явно ще ми се наложи да се справям без вещерския медальон.
Осма глава
Кралят обичал безкрайно съпругата си, а и тя го обичала с цялото си сърце. Такава любов просто не можела да не завърши трагично.
Деланой, Флорънс, езиковед и историк, роден през 1432 г. във Виковаро, от 1460 до 1475 г. секретар и библиотекар в императорския двор. Неуморен изследовател на народни легенди и предания, автор на множество трактати, които се считат за паметници на древния език и литературата на северните региони на Империята. От произведенията му най-голямо значение имат: „Митове и легенди на северните народи“, „Приказки и предания“, „Изненадата, или митът за Старата кръв“, „Сага за вещера“, както и „Вещерът и вещерката, или неуморни търсения“. От 1476 г. е професор в академията в Кастел Граупиан, където умира през 1510 г.
Откъм морето духаше силен вятър, корабните платна плющяха; ситен дъждец, като дребна градушка, бръснеше лицата. Водата в Големия канал беше оловносива, набраздена от вятъра и от дъждовните капки.
— Насам, господине. Ако обичате. Лодката чака.
Дийкстра въздъхна тежко. До гуша му беше дошло от морски преходи; тези няколко минути, в които чувстваше твърдия и непоклатим каменен бряг, му бяха донесли облекчение, а сега му ставаше лошо само при мисълта, че отново трябва да се качи на поклащащата се палуба. Но нямаше какво да прави — Лан Ексетер, зимната столица на Ковир, се различаваше съществено от другите столици по света. Пристигащите от морето пътешественици слизаха на каменистия бряг на пристанището в Лан Ексетер само за да се прехвърлят на поредния плавателен съд — изящна лодка с множество весла, вирнат нависоко нос и съвсем малко по-ниска кърма. Лан Ексетер се издигаше върху водата в широкото устие на река Танго. Тук ролята на улици изпълняваха каналите, а цялата градска комуникация се осъществяваше с лодки.
Той се качи в лодката и поздрави реданския посланик, който го очакваше до трапа. Откъснаха се от кея, веслата отмерено удариха водата и лодката се задвижи, постепенно набирайки скорост. Реданският посланик мълчеше.
„Посланик — машинално си помисли Дийкстра. — Колко години вече Редания изпраща посланици в Ковир? Сто и двайсет, не по-малко. Вече сто и двайсет години Ковир и Повис се смятат в Редания за чужди страни. Но не е било така винаги.“
Редания открай време смяташе териториите, намиращи се на север, покрай залива Пракседа, за своя собственост. Ковир и Повис бяха — както се говореше в третогорския кралски двор — апанаж22 в рамките на кралството. Поредните управляващи там апанаж-графове се наричаха Тройдениди, тъй като произхождаха — или поне твърдяха, че произхождат — от един общ прародител, Тройден. Принц Тройден бил роден брат на краля на Редания Радовид I, който по-късно получил прозвището Велики. Още в младостта си този Тройден бил сластолюбив и много пакостлив тип. Мисълта, че с годините тези качества ще се развиват, ужасявала всички. Крал Радовид — който не бил изключение в случая — мразел брат си като чума. И за да се отърве от него, за да го отдалечи колкото се може повече от себе си, той го назначил за апанаж-граф на Ковир. Защото нямало как да го отпрати по-надалеч от Ковир.
22
Апанаж (пол. —