— Това е илюзия, транс… Никъде не отивам!
— Нямам намерение да те принуждавам. Това би било срамно. Та ти си разумно и гордо момиче. С характер.
Равнина. Море от трева. Калунови храсти. Над тях се подава камък като гръб на притаил се хищник.
— Ти пожела да се сдобиеш с тази скъпоценност, Йенефер. Не мога да ти я дам, преди първо да се уверя в нещо. Искам да проверя какво е скрито в теб. Затова те доведох тук, на това място, което от незапомнени времена е било и си остава място на Силата и Могъществото. Твърдят, че безценната ти магия действа навсякъде. Като че ли си струва да протегнеш ръка. Страхуваш ли се да я протегнеш?
Дъхът на Йенефер секна. Тя мълчеше, не беше в състояние да произнесе нито една дума.
— Според теб силата, способна да промени света — каза жената, чието име не биваше да се назовава, — е Хаосът, изкуството и науката? Проклятие, благословия и прогрес? А дали случайно не съществува и Вярата? Любовта? Самоотвержеността?
Чуваш ли? Петелът Камби кукурига. Вълна се разбива в брега. Вълна, разсечена от носа на Наглфар. Пее рогът на Хеймдал, който е обърнал лице към враговете на многоцветната дъга на Бифрост. Наближава Белият студ, надигат се фъртуна и виелица… Земята трепери от стъпките на Змията… Вълкът изяжда Слънцето. Луната потъмнява. Има само студ и мрак. Омраза, мъст и кръв…
На чия страна ще застанеш, Йенефер? Къде ще бъдеш — на източния или на западния край на Бифрост? С Хеймдал ли си, или срещу него?
Петелът Камби кукурига.
Решавай, Йенефер. Избирай. Защото точно затова някога ти върнаха живота, за да може в нужния момент да направиш своя избор.
Светлината или Мрака?
— Добро и Зло, Светлина и Мрак, Ред и Хаос? Всичко това са символи, в действителност такова разделение не съществува! Светлина и Мрак има във всеки, по малко от едното и от другото. Това е безсмислен разговор. Безсмислен. Аз не приемам мистицизма. Ти и Сигрдрифа смятате, че Вълкът изяжда Слънцето. А аз знам, че това е затъмнение. И нека си остане такова.
Да остане? Какво?
Тя почувства как земята се изплъзва изпод краката й, как някаква чудовищна сила й извива ръцете, прекършва ставите й при раменете и лактите, обтяга прешлените като при стрападо28. Тя извика от болка, дръпна се, отвори очи. Не, това не беше сън. Не можеше да бъде сън. Тя висеше на едно дърво, разпъната на клоните на огромен ясен. Високо над нея кръжеше сокол, долу под нея, в мрака, се чуваше съскането на змия, шумоленето на триещите се една в друга люспи.
Нещо наблизо помръдна. По напрегнатото й, измъчено от болка рамо пробяга катеричка.
— Готова ли си? — попита катеричката. — Готова ли си за саможертва? Какво си готова да пожертваш?
— Нищо нямам! — Болката ослепяваше и парализираше. — Но дори и да имах, не вярвам в смисъла на такава саможертва! За никакви милиони не искам да страдам! Въобще не искам да страдам! За нищо и за никого!
— Никой не иска да страда. А това е участта на всички. Просто някои страдат повече. Не е задължително да бъде по свой избор. Работата не е там, че ще изтърпиш страданията. Работата е в това как ще ги изтърпиш.
Янка! Янечка!
Махни от мен това гърбаво чудовище! Не искам да го виждам!
Това е твоята дъщеря, също както и моя.
Така ли? Моите деца са нормални!
Как смееш… Как смееш да намекваш…
В твоя елфически род има магьосници. Ти прекъсна първата си бременност. Оттам дойде всичко. Твоите кръв и утроба са замърсени, жено. Затова раждаш чудовища.
Това клето дете… Такава е била волята на боговете! Тя е твоя дъщеря, също както е и моя! Какво да правя? Да я удуша? Да не завързвам пъпната връв? Какво да правя сега? Да я занеса в гората и да я оставя там? Богове, какво искаш от мен?
Тате! Мамо!
Махай се, изрод!
Как смееш! Как смееш да удряш дете! Стой! Къде тръгна? Къде? При нея, нали? При нея!
Да, жено. Аз съм мъж, позволено ми е да задоволявам желанията си където искам и когато поискам. Това е мое естествено право. А ти си ми противна. Ти и плодът на изродената ти утроба. Не ме чакай за вечеря. Няма да нощувам тук.
Мамо…
Защо плачеш?
Защо ме биеш и ме отблъскваш? Нали бях послушна.
Мамо! Майчице!
— Способна ли си да простиш?
— Отдавна съм простила.
28
Стрападо — изтезание, при което ръцете на измъчвания се завързват отзад и той увисва на тях. — Б.пр.