— Кой ми го казва. Халмар ме помоли да го включа в екипажа от лични съображения. Не можех да му откажа.
— Лични?
— Ти наистина ли не знаеш тази история?
— Не. Разкажи ми.
Крах ан Крайт надигна рога и се усмихна на спомените си.
— Децата от Ард Скелиг — започна той — обичат зимно време да се пързалят на кънки и с нетърпение очакват студовете. Първи излизат на леда, когато едва е сковал езерото; толкова е тънък, че не би издържал възрастните. И, разбира се, най-хубавата игра е гоненицата. Разпръскват се и… напред, с всички сили, от единия бряг до другия. А момчетата обичат да се състезават на тъй наречения „скок на сьомгата“. Трябва с кънките да прескачат крайбрежните камъни, които стърчат от леда като зъби на акула. Тоест да скачат като сьомга, която прелита през праговете на водопадите. Избираш си съответната дълга поредица такива камъни, засилваш се… Ха, и аз самият съм скачал така като дете…
Крах ан Крайт се замисли и леко се усмихна.
— Разбира се, тези състезания се печелят от онзи, който прескочи най-дългата поредица от камъни. По мое време, Йенефер, тази чест често се падаше на твоя покорен слуга и настоящ събеседник, хе-хе. А за периода, който ни интересува повече в момента, шампион беше моят син Халмар. Той прескачаше такива камъни, каквито никой друг не се осмеляваше да прескочи. И вървеше с вирнат нос, приканвайки всички да се опитат да го надскочат. И предизвикателството му беше прието. От Цири, дъщерята на Павета от Цинтра. Дори не островитянка, въпреки че се считаше за такава, тъй като прекарваше тук повече време, отколкото в Цинтра.
— Дори и след нещастния случай с Павета? Мислех, че Каланте й беше забранила да идва тук.
— И ти ли знаеш за това? — стрелна я с поглед той. — Да, много неща знаеш, Йенефер. Много. Гневът и забраната на Каланте продължиха половин година, след това Цири отново започна да прекарва тук зимите и летата… Караше кънки като дявол, но да скача „като сьомга“, състезавайки се с момчетата? И да предизвиква Халмар? Това изглеждаше невероятно!
— Ясно. Надскочила го е — досети се магьосницата.
— Надскочи го. Това малко цинтрийско дяволче го надскочи. Истинско Лъвче, с кръвта на Лъвицата. А Халмар, за да не му се смеят, беше принуден да рискува и да прескочи още по-дълъг ред камъни. И той рискува. Счупи си крака, ръката, четири ребра и си разпра лицето. До края на живота ще му остане белег. Халмар Кривоустия! И прочутата му невеста! Хе-хе!
— Невеста?
— А това не го ли знаеш? Толкова неща знаеш, а това не? Тя го посещаваше, когато след „великолепния“ скок той лежа и се лекува. Четеше му, разказваше му приказки, държеше го за ръката… А ако някой влезеше в стаята, и двамата се изчервяваха като макове. И накрая Халмар ме уведоми, че са се сгодили. Едва не получих удар. Ще ти дам един годеж, сополанко, с кожения камшик, казах му аз. Но, честна дума, малко се поуплаших, защото Лъвчето има гореща кръв, не й пука за нищо, тъй като е безстрашна, да не кажа смахната… За щастие Халмар беше целият в шини и превръзки, така че не успяха да направят някоя глупост…
— На колко години бяха тогава?
— Той на петнайсет, тя — на непълни дванайсет.
— Може и малко да си се престарал в опасенията си.
— Може мъничко. Но Каланте, на която бях принуден да разкажа всичко, не пренебрегна проблема. Знам, че тя кроеше някакви брачни планове за Цири; като че ли имаше предвид Танкред Тисен от Ковир, а може би и реданския Радовид, не знам със сигурност. Но слуховете можеха да провалят проектите за сватбата, дори да бяха само слухове за невинни целувчици и почти невинни ласки. Каланте веднага прибра Цири в Цинтра. Момичето вдигна скандал; крещеше, плачеше, но напразно. С Лъвицата от Цинтра не се спори. След това Халмар лежа два дни с лице към стената, без да изрече нито дума. А щом оздравя, възнамеряваше да открадне един скиф и сам да отплава за Цинтра. Отнесе един бой с каиша и се успокои. А след това…
Крах ан Крайт замълча. Замисли се.
— След това настъпи лятото, после есента, и цялото нилфгардско войнство се изсипа в Цинтра от юг, през Марнадалската стълба. А Халмар си намери друг удобен случай да стане мъж. В Марнадал, в Цинтра, в Соден, той се нахвърляше мъжествено срещу черните. И по-късно, когато дракарите нападаха нилфгардските брегове, Халмар с меч в ръка отмъщаваше за своята тъй наречена невеста, за която се носеха слухове, че е загинала. Аз не вярвах, защото не бях забелязал феномена, за който ти разказах… А сега, когато Халмар разбра за евентуалната спасителна експедиция, той се записа доброволец.
— Благодаря ти за разказа, Крах. Докато те слушах, си отпочинах. И забравих за… грижите си.