— Съгласен съм, господин магик — засмя се ловецът, видимо безгрижен. — Водката и момичетата ме поразиха право в сърцето. Добре, приключваме с търга. Но и предложеното наблюдение също бих приел. Вярно, че бих предпочел да я видя как издъхва на арената, но с удоволствие бих погледал и вашата работа със скалпела. Добавете го като премия.
— Сделката е сключена.
— Доста бързо се разбрахте — подхвърли язвително Кукумявката. — Наистина, Вилгефорц, бързо и лесно сключихте съюз с Бонхарт. Само че този съюз е и ще бъде societas leonina33. Случайно да сте забравили за нещо? Къщата, в която седите, и цинтрийката, която търгувате, са обкръжени от двайсет въоръжени души. Моите хора.
— Скъпи коронере Скелен — прозвуча от кутийката гласът на Вилгефорц, — оскърбявате ме, като мислите, че при сделката смятам да ви навредя. Напротив. Смятам да бъда невероятно щедър. Вярно, че не мога да ви осигуря онази, както вие се изразихте, демокрация, но ви гарантирам материална помощ, логистична подкрепа и достъп до информация, благодарение на която ще престанете да бъдете само оръдие и наемник за заговорниците, а ще станете партньор. Такъв, с чието присъствие и мнение ще се съобразяват княз Йоахим де Вет, херцог Ардал аеп Дахи, граф Броане, граф Д’Арви и останалите заговорници със синя кръв. И какво от това, че съюзът е societas leonina? Естествено, ако плячката е Цирила, то лъвския пай ще получа аз, което ми се струва в реда на нещата. Притеснява ли те това? Твоята изгода също няма да е малка. Ако ми дадеш цинтрийката, смятай, че мястото на Ватие де Ридо ти е сигурно. А станеш ли шеф на тайните служби, Стефан Скелен, можеш да реализираш всички, дори най-глупавите си идеи, като например демокрацията и честните избори. Така че виждаш ли как една слаба петнайсетгодишна девойка ти осигурява изпълнение на мечтите и амбициите ти. Виждаш ли го?
— Не — поклати глава Кукумявката. — Засега само чувам.
— Риенс.
— Да, господарю?
— Дай на господин Скелен пример за качеството на нашата информация. Кажи какво измъкна от Ватие.
— В този отряд има шпионин — каза Риенс.
— Какво?
— Каквото чу. Ватие де Ридо има свой човек тук. Той знае всичко, което правиш, знае защо го правиш и за кого. Ватие е внедрил сред вас свой агент.
Той се приближи толкова тихо, че тя почти не го чу.
— Кена.
— Нератин.
— Ти чу мислите ми. Там, в къщата. Знаеш за какво си мислех. Значи знаеш кой съм.
— Чуй ме, Нератин…
— Не, ти ме чуй, Йоана Селборн. Стефан Скелен предава страната и императора. Той е заговорник. Всички, които са с него, ще свършат на ешафода. Ще ги разчекнат с коне на площад Хилядолетие.
— Нищо не знам, Нератин. Аз изпълнявам заповеди… Какво искаш от мен? Аз служа на коронера… А на кого служиш ти?
— На императора. На господин де Ридо.
— Повтарям: какво искаш от мен?
— Да проявиш здрав разум.
— Върви си. Няма да те издам, няма да кажа… Само си върви, моля те. Не мога, Нератин. Аз съм обикновена жена. Тези неща не са за мен…
„Не знам какво да правя. Скелен се обръща към мен с «госпожо Селборн». Като към офицер. На кого служа? На него? На императора? На империята? Откъде да знам.“
Кена отлепи гръб от ъгъла на къщата и прогони с размахване на пръчката си и със страшен крясък селските деца, които с любопитство разглеждаха седящата до стълба Фалка.
„Ох, в хубава каша се забърках. Ох, замириса ми на бесило. И на конски тор на площад Хилядолетие.
Не знам как ще завърши всичко това. Но аз трябва да вляза в нея. В тази Фалка. Искам за миг да чуя мислите й. Да науча онова, което знае тя.
Да разбера.“
— Тя се приближи — каза Цири, милвайки котарака. — Висока, спретната, силно отличаваща се от останалите главорези… Красива по свой си начин. И предизвикваща уважение. Двамата, които ме пазеха, вулгарни селяндури, спряха да ругаят, когато тя дойде.
Висогота мълчеше.
— А тя — продължи Цири — се наведе и ме погледна в очите. Веднага почувствах нещо. Нещо странно. Нещо сякаш изхрущя в тила ми, заболя ме. Ушите ми забучаха. Пред очите ми изведнъж стана много светло… Нещо проникна в мен, отвратително и хлъзгаво… Беше ми познато. Йенефер ми го беше показвала в храма… Но не исках да го позволявам на тази жена… Затова просто изтръгнах онова, с което ме проучваше, отблъснах го и го изхвърлих от мен с всичката сила, на която бях способна. А високата жена се преви и се олюля, сякаш беше получила удар с юмрук, направи две крачки назад… И от носа й потече кръв. От двете й ноздри.
Висогота мълчеше.
— А аз — Цири вдигна глава — разбрах, какво се е случило. Изведнъж почувствах в себе си Силата, която бях изгубила там, в пустинята Корат. От която се бях отказала. След това не можех да черпя от нея, не можех да я ползвам. А тя, тази жена, ми върна Силата и сякаш ми сложи оръжие в ръката. Това беше моят шанс.
33