— А сега — каза Цири, потупвайки коня по топлата шия, — да видим дали си толкова буйна, колкото и красива. Дали си истински яздитен кон, или ставаш само за паради. Какво ще кажеш за двайсет мили галоп, Келпи?
Ако в дълбоката нощ някой беше успял да се прокрадне тихичко до загубената сред мочурищата къщичка с порутена и обрасла с мъх стряха и ако беше погледнал през процепите в капаците на прозорците, би видял белобрад старец, слушащ разказа на девойка със зелени очи и пепелявосиви коси.
Би видял как догарящите въглени в огнището оживяват и проблясват, сякаш предчувствайки какво ще бъде разказано.
Но това беше невъзможно. Никой не можеше да види тази гледка. Колибата на стария Висогота беше добре скрита сред тръстиките в блатото. Във вечно обхванатата от мъгли пустош, в която никой не се осмеляваше да навлезе.
— Долината на потока беше равна, подходяща за езда, така че Келпи летеше като вихър. Разбира се, аз се носех не нагоре срещу течението, а надолу по течението. Спомних си какво беше казал Хотспорн на Гиселхер на станцията. Разбрах защо ме е предупредил. В Ревност имаше капан. Когато Гиселхер отхвърли предложението за амнистия и работа за гилдията, Хотспорн съзнателно му напомни за отседналия в селището ловец на глави. Знаеше на каква примамка ще клъвнат плъховете, знаеше, че ще отидат там и ще попаднат в капан. Трябваше да се добера до Ревност преди тях, да им пресека пътя, да ги предупредя. Да ги накарам да се върнат. Всичките. Или поне само Мистле.
— Досещам се, че не се е получило — промърмори Висогота.
— Тогава — изрече тя приглушено — очаквах, че в Ревност ни очаква въоръжен до зъби многоброен отряд. Изобщо не предполагах, че засадата се състои само от един човек.
Тя млъкна, вперила поглед в тъмнината.
— Нямах си никаква представа какъв е този човек.
Бирка някога е било богато и красиво село с живописно местоположение — жълтите му стрехи и червените покриви са запълвали плътно котловината със стръмни гористи склонове, променящи цвета си в зависимост от сезона. Особено през есента Бирка е радвала погледа и е впечатлявала сърцето.
Това продължило, докато селището не сменило името си. Което станало по следния начин: един млад фермер, елф от близката елфическа колония, бил безумно влюбен в дъщерята на мелничар от Бирка. Кокетката се надсмивала над ухажването на елфа и продължавала да се отдава интензивно на съседи, познати и дори роднини. Те започнали да се подиграват на елфа и на сляпата му любов. Елфът се изпълнил с омраза и жажда за мъст, доста нетипични за расата му. Една нощ, в която духал силен вятър, благоприятстващ замисъла му, той подхвърлил огън и запалил цяла Бирка.
Разорените жертви на пожара паднали духом. Едни тръгнали по света, други се отдали на безделие и пиянство. Парите, които събирали за възстановяване, постоянно се харчели и изпивали, и богатото някога селище станало пример за нищета и отчаяние, превърнало се в струпване от отвратителни и бараки, построени надве-натри под голия и опушен до черно склон на котловината. Преди пожара Бирка имаше кръгъл пазарен площад, а сега сред малобройните повече или по-малко възстановени къщи, хамбари и винарни се беше оформило нещо като дълга улица, завършваща с фасадата на издигнатата с общи усилия странноприемница „Под главата на химерата“, държана от вдовицата Гулю.
И вече седем години никой не използваше името Бирка. Казваха Огнена ревност, или за по-кратко — само Ревност.
По улицата на Ревност яздеха Плъховете.
Беше студено, облачно, мрачно утро. Хората се криеха в къщите си, хамбарите и магазините. Който имаше капаци на прозорците — с трясък ги затваряше, който имаше врати — подпираше ги отвътре с кол. На когото все още му беше останала водка, пиеше за кураж. Плъховете яздеха в крачка, демонстративно бавно, стреме до стреме. Върху лицата им беше изписано равнодушно презрение, но присвитите очи внимателно разглеждаха прозорците, навесите и ъглите на сградите.
— Само един изстрел с арбалет — предупреди гръмко за всеки случай Гиселхер. — Само едно изщракване на тетива — и ще започнем да колим!
— И пак ще играе огънят — добави Искра със звънко и високо сопрано. — Само вода и земя ще останат!
Някои от селяните със сигурност имаха арбалети, но не се намери такъв, който да провери дали Плъховете говорят празни приказки.
Плъховете наскачаха от конете. Изминаха последната четвърт стаяние9 до странноприемницата „Под главата на химерата“ пеша, рамо до рамо, ритмично подрънквайки с шпорите, украшенията и бижутата си.